Казват, че очите на човек се огледало на душата му.

Децата не са видели много в този живот и не всичко знаят.

Но ако погледнете в техните очи, ще почувствате, че цялата истина, горчивина, красота, чудеса и тайните на Вселената са концентрирани именно в тях.

Детски очи са толкова очарователни, изненадващи, поразителни ….

Семейство Минчеви получиха тази зима дългоочаквания подарък. В дома им се роди момиченце. То бе красиво и нежно създание. Кръстиха я Виктория.

Скоро забелязаха, че очите на детето не са добре. Започнаха незабавно лечение. Някаква стара леля от рода им ги посъветва да слагат горещи компреси на очите на детето, но това доведе до лоши последствия. И Вики, така наричаха всички малкото момиченце, ослепя.

Въпреки недъга си, момиченцето не капризничеше, не изразяваше гласно недоволство от съдбата си. Това дете имаше борбен дух и много силна воля.

Бог бе предвидил жизнения ѝ път макар и с такъв дефект. Той бе решил да я използва за свое оръдие.

На 19 години Виктория постъпи в университета. Наравно със зрящите тя усвои преподавания материал и завърши с най-висок успех във випуска. Завиждаха ѝ, но същевременно я съжаляваха.

Но това не ѝ попречи да постъпи в един център, където обучаваше слепи хора, деца и възрастни. Там тя срещна много съкрушени сърца, които искаха единствено да се разделят с живота си, но тя ги приканваше към нов път с Исус Христос, влагайки цялата си любов, търпение и разбиране.

Без страх Виктория с една група християни посещаваше местния затвор. Тя говореше на загрубелите мъже и изпадналите в немилост жени.

– Всеки от вас е направил нещо грозно в живота си, затова е попаднал на това мрачно място, но Бог ви обича. Затова изпрати Сина си, за да бъдете спасени.

Веднъж по време на молитва  един от затворниците извика:

– Не ме отминавай, Исусе.

Бог чу молитвата му и го направи нов човек, а после той стана добър работник на Божията нивата и сееше Божието Слово сред недостигнатите.

Този молитвен зов на затворника дълбоко докосна сърцето на Виктория и тя написа прекрасна песен:

„Не ме отминавай, Исусе! Осени с Духа Си падналата ми душа. Чуй молбата ми, не ме отминавай! …..

Страданията не са напразни. Те ни възпитават, облагородяват душата ни, дисциплинират ни. Всяка болка и мъка прояснява целта на живота ни, закалява ни и изработва у нас стабилен и силен характер.

Виктория се превърна в ярък поет. И от своите страдания, болки и мъки тя извлече много радост, любов и съпричасност, с които възпяваше Господа в стихове и песни.

Много хора бяха докоснати от песните ѝ и те отвориха сърцата си за Бога.

Умирал невярващ човек. Още по-лошо, цял живот се смятал за атеист. Много го измъчвало това, че всичко за него ще изчезне. Тази стая, светлината зад прозореца….

Даже жестоката болка, която бил готов да търпи вечно, само и само да не се разделя с живота.

А най-страшното за него били, че завинаги ще угасне разума му. Ще отиде в небитието неговото собствено „аз“.

Той повече никога няма да почувства и чуе ….

Погледна го лекарят, който бе направил всичко, за да го спаси и си помислил:

„Как би се зарадвал, ако бе разбрал, че нещата не стоят така и че душата е вечна“.

И изведнъж се ужасил: „Каква ще бъде за нея, душата вечността …“

Най-голямата планина на архипелага Ферерски острови е Слатаратиндур. Тя е разположена на остров Естурой.

Нейната височина е 882 метра, а върхът ѝ се губи в дебел слой обичайна за тези места мъгла.

Според легендата, всеки, който успее да се изкачи на тази планина, ще се върне съвсем друг човек, тъй като скрит от целия свят с плътна пелена , той може да достигне всички тайни на собствената си душа.

Душата възприема тези истини по времена на битка, страх и тъга. Когато крепката Божия десница разорава почвата в сърцето ни, което се намира в застой и така се освобождава скритото в него и сее истината.

На изтръгната от смущение душа в час на изпитание, немощ, самота, а понякога и физическо страдание, истината донася щедра реколта, получена след добро разораване и наторяване на нивата. И душата разбира, че не напразно е проливала сълзи.

Способността да познаваме Бога се развива, когато Той ни води през обстоятелства, кара ни да упражняваме вярата си. Тогава в каквито и тежки условия да се намираме, благодарим на Бога, че Той чрез тях ни изгражда и тогава още по силно уповаваме на Него и милостта Му.