Влязох в дюкяна, където единствената жива душа се оказа някакъв слаб и бледен мъж с прошарени коси. Той любезно отвърна на поздрава ми, стана иззад бюрото и с готовност се запъти насреща ми, нещо, което най-много мразя, защото страшно досадно е, когато продавачът непрестанно те следва по петите и ти обяснява качествата на всяка стока и изобщо така усърдно се старае, че просто те задължава да купиш нещо.
— Исках да видя онази глава — обясних, като посочих бронза в ъгъла.
— А, Марсилезата на Рюд! — кимна домакинът. — Първият му ескиз… великолепна работа…
Работата наистина беше великолепна и аз бях просто изненадан, че такъв шедьовър е могъл да попадне сред тая глутница от арабски коне и разголени женски телеса. И главата бе далеч по-живо и по-свободно изваяна, отколкото в окончателния си вид в огромния релеф върху Триумфалната арка. Художникът бе използувал за модел съпругата си и бе я карал да стои с отворена уста и да крещи, за да добие лицето й по-голямо напрежение. „Викай! Викай по-силно!“ — настоявал Рюд, стремейки се да постигне призивната сила и героичната решителност, присъщи на една фигура, символизираща Републиката, но вероятно доста необичайни за бедната домакиня, заставена да напусне кухнята, за да угоди на капризите на мъжа си.
„Викай! Викай по-силно!“ — И аз виждах пред себе си това изпънато от напрежение лице и тоя повелителен поглед, и тия рaзвени под фригийската шапка коси и ми се струваше да чувам тревожния призив за бой и това вече не беше лицето на една скромна женица, а патетичният образ на Републиката, зовяща синовете си в часа на смъртна опасност.

Когато ми казват, да пиша, винаги се сещам за оня пътник, който обичал да пее във влака. Той не искал да знае дали на другите им се иска да го слушат. Нито дали може да пее. Той си пеел.
Да пишеш и да печатиш, за това се иска не само смелост, а нещо много повече нахалство. Отгде вземаш увереността, че другите, които четат, не знаят, не мислят, не чувстват много повече от теб?
Добре, ти си написал книга? Но знаеш ли, че това е съвсем малко нещо? Трябва дълго да търсиш и някой, който да ти я напечати. След туй трябва да тръгнеш по редакциите, да ги молиш да я издадат. Необходим е поне един благоприятен отзив, а трябва да намериш място и за него. След туй да се луташ по разни учреждения с молба да откупят някой екземпляр… Ако след това все още ли продължаваш да мислиш, че твориш изкуство ела да те поздравя за непобедимия ти оптимизъм и да те прегърна, съжалявайки те от душа…
Литературата има много общо с търговията. И там са различни браншове и често се минава от един в друг. И там успехът ти зависи не от онова, което имаш в магазина си, а от умението ти да го пласираш. И там някои имат голям и незаслужен кредит, а други не дотолкова, но не ги приемат.
Особено интересни са групичките пишещи, които взаимно се издигат. На търговски език това се нарича издаване на един другиму икономически полици. С тази разлика само, че в литературата няма нарочени фалити. Напротив, там нищо не е в състояние да убеди някой, че е фалирал, освен ако му се гарантира  пенсия….
Блазе на тия, които пишат с радост и за удоволствие.
Понякога си мисля, че да пишеш не е нищо друго освен една опасна форма на преждевременна старческа бъбривост.
Фактът, че ужасно голям брой хора пишат, е достатъчен, за да те откаже съвсем да пишеш. Повечето пишат поради честолюбие. Но има хора, които поради много по-голямо честолюбие не пишат…
Трябва да е доста неприятно да се препитаваш от писане. Да гледаш как всеки ден твоите съкровени блянове се превръщат в… агнешка яхния или гювеч със зеленчуци!
Поетът напомня съпругата, свикнеш ли да го четеш и няма друг, почваш да му се наслаждаваш.
Да пишеш и печатиш, каквото и да е, е  просто едно насилие. Защото веднъж напечатиш ли го — все ще се намери някой, който, ще не ще, ще го прочете, без да е виновен за това. И ти съвсем не знаеш при това дали ще се възхити, или ще те наругае….
Днес още ли казват с любов и почит „библиотека“? А мене ме е страх от нея. Защото каквито  и глупости да са написани, всичко отива там и става общо достояние завинаги. Дори днес да не изглежда глупост, все някой някога, ще ги намери, ще ги чете и ще се смее и срамува за тебе. Нима не ви е отсега срам от оня, който някога ще се срамува за вас?
Когато навляза в голяма гора, с неописуема красота, с издигащи се към небето борове, рошави буки, гиздави елхи, натруфени като млади невести, все си мисля: „Дали тая неповторима хубост трябва да се жертва, за да се прави хартия. И дали не е по-добре да се отсечат само тънички клонки и с тях да се понатупат овреме младите, които са почувствали желание да пишат, за да не съжаляват по-късно?“

Скоро го гледах как не дебнеше край плета на Кера, най-хубавата мома в селото. Днес го срещнах  край чинара. Поздравих ме се. Не се сдържах и го почнах:
– Къде скиташ в последно време? Не ти се седи сред старите хора?
– Нима за стар ме смяташ? – намигна ми дяволито.
– Гледам окото ти все към младите …
Той се усмихна и поглади брадата си. Наведе глава и рече:
– Че това грях ли е? Мъжът докато е млад опипва всичко без претенции за хубост и години, но когато мине петдесетте, трябва да прави сметка.
– Каква сметка? – загледах го изненадано.
Очаквах да изтърси пак някоя щуротия, беше известен в селото с шегите си.
Той се загледа в пръстите на ръцете си, като че ли щеше да брои и каза:
– Събираш твоите и годините на жена си и ги делиш на две и трябва да получиш само тридесет и две.
– Как така тридесет и две? – не разбирах още на къде бие.
Лицето му доби сурово изражение и започна спокойно да ми обяснява:
– Виж, днес съм на шейсет, стара баба не ми се полага. Да вземем молива и да започнем да правим сметката, колко млада трябва да бъде жената? Да видим, ….осемдесет… Я ти по-добре пресметни…. Е, нека да е малко по-вече.. нали е за добро.
Какво да го правиш нежна душа е, има своите увлечения и страсти…

Веднъж един богаташ взел малкия си син на село, за да му покаже, колко бедни могат да бъдат хората. Те прекарали един ден и една нощ в едно бедно семейство. Когато се върнали в къщи, бащата попитал сина си:
– Хареса ли ти пътешествието?
– Беше много хубаво, татко!
– Ти видя ли колко могат да бъдат бедни хората? – попитал бащата.
– Да
– И каква поука извлече от това?
Синът отговори:
– Аз видях, че ние имаме едно куче, а те имаха четири. Ние имаме басейн сред градината, а те имат залив, от който не се вижда края на водата. Ние осветяваме градината си с лампи, а на тях им светят звездите. Ние имаме голям вътрешен двор, а те целият хоризонт.
Бащата останал безмълвен. А синът продължил:
– Благодаря ти татко, че ми показа колко богати са тези хора.
Нима не е истина, че всичко зависи от гледната точка, от начина, по който гледаш на света?
Ако имаме любов, приятели, семейство, здраве, добро настроение и позитивно отношение към нещата ние получавате всичко!
Не можете да купите с нищо по-горе изброените неща. Може да придобиете всякакви въображаеми материални блага, даже да се запасите с тях за бъдеще, но ако душата ви е празна, вие нямате нищо!

Някой запитал Гамлиел:
– Къде се намира Всевишния?
– Не зная.
Друг му казал:
– Каква е тази твоя мъдрост, всеки ден да отправяш молитви към Него, без да знаеш къде е Той?
Гамлиел отговорил:
– Преди да ти отговоря ще те попитам  нещо за това, което е с теб ден и нощ, а ти ми кажи къде е то, питам за душата ти?
– Не зная.
Тогава равинът казал:
– Не можеш да ми кажеш мястото на нещо, което е с теб, а ме питаш къде е Този, на Когото се моля!.