Това неудобство го имаше още с наемането на павилиона. Тогава беше по-млада, но сега годините си казваха думата. Става дума за най-обикновена тоалетна. Такава имаше само в близката гара.
Заключи вратата и се насочи от другата страна на гарата. Наближаваше, когато се стъписа. Очите й се уголемиха, а страхът придвижи краката назад. Устните й бавно се раздвижиха, а звукът излязъл от тях, едва се чу:
– Господи!…Това не може…
Страхът обърка мислите й, залюля едрото й тяло и тя едва се задържа на краката си.
Не почака да я подсещат и с невероятна бързина се върна в павилиона, забравила на къде е тръгнала.
Съседката от съседнодното магазинче погледна уплашената й физиономия и загрижено я попита:
– Какво ти става? Да не ти е лошо?
Жената стъписано я погледна и още не успяла да се отърси от уплахата си каза:
– Знаеш ли кого видя? Невероятно…
Другата досетила се какво се е случило, усмихвайки се я запита:
– Да ни ти се е привидяла баба Петра? – усмивката й заля цялото лице. – И на мен ми се случи. Вървях към гарата и гледам… ама.. като жива, върви срещу мен и потропва с кривака си. Стреснах се, но след това внимателно се вгледах и разбрах, че е друга жена.
Другата въздъхна и успокоена каза:
– Изобщо не я загледах, уплаших се. Сърцето ми заби като камбана, – усмихна се и весело додаде, – плюх си на петите и бегом обратно тук.
Силен смях, като гръмотевечен тътен, се разнесе от двете жени. Хората минаващи наоколо ги гледаха и им се чудеха. А смехът дълго не секваше.

Защо Микеланджело създал скулптора на Моисей с рога?
Много историци на изкуството обясняват това с неправилно тълкувание на Библията.
В книгата Изход се казва, че когато Моисей слязъл от планината Синай със скрижалите, изралтяните трудно могли да гледат лицето му.
В това място на Библията е употребена дума, която на Иврит може да се преведе като „лъчи“ или „рога“.
Според контекстът е ясно, че става въпрос за лъчи светлина, защото лицето на Моисей сияело.

В един ресторант пристигнали трима репресирани. Седнали на една маса, ядат, пият, разговарятпхапнали и започнали да сиговорят. Но ето че срещу тях седнал един господин, човек с почтена външност, на същите години, И когато казвали нещо за мястото, където са били интернирани, той все се ослушвал. Намесил се в разговора им и запитал нещо. От дума на дума, се оказало, че и той е бил там.
— А знаете ли за……?
— Че как да не зная, живял съм там.
—А Дима Василева познавате ли?
— Как да не я познавам!
— Извинявайте, да не би и вие да сте били заточени?
— Да, имах нещастието да пострадам, а вие?
— Ние всички сме заточеници от  процеса на четиринадесети декември. Странно е, че не ви познаваме, А как е фамилното ви име?
— Петров.
— И сте съдени също на четиринадесети?
— Не, аз за осемнадесети.
— Как тъй за осемнадесети?
— На осемнадесети септември……. за един златен часовник. Бях наклеветен, че уж съм го откраднал и пострадах невинно.

Той вярваше, че щом като Исус е вечен и навсякъде, всички, които са следвали заветите му, без значение дали са били родени преди или след въплъщението му в човешки образ, дали са го познавали или не, са били християни и законни наследници на царството небесно.
Отвращаваше се от почитането на светите икони, защото смяташе, че е нечестиво да се представя с човешки образ безплътното божество, и поучаваше, че първите християни са пазели иконите на Исус, на апостолите и на мъчениците като образи на хора, които те са познавали и обичали, както ние днес пазим снимките на изчезналите приятели, а не като предмети на суеверно обожание.
Освен това  той смяташе, че е  смешно да вярваме, че Всевишният е продиктувал дума по дума Писанието на пророците, както ангелът е дал думите на магарицата на Валаам.
Разубеждаваше вярващите да не правят поклонение по светите места, а им казваше да дават милостиня на бедните, а не на църквите, понеже мислеше, че е грехота, докато толкова сиромаси нямат пукната пара да си купят хляб, да се дават пари на свещениците, за да палят свещи посред бял ден или да украсяват с него идолите в храмовете.
Възможно е да сте го чували поне един път. А дали е прав?

В настъпващия мрак изгаряха последните лъчи на деня. Ателието бавно потъваше в мрака.
Изведнъж той ненадейно се засмя. Тази весела усмивка промени за миг цялото му лице, и добавя:
— Ще ви кажа нещо, понеже оня ден ставаше дума за Робер Ре. Бе дошъл в ателието ми тъкмо когато бях направил отливката на един бюст. Ре го огледа, похвали го и за да каже нещо компетентно, забеляза: „Каква интелигентност на техниката! Ето тук например тази резка, която изглежда нещо съвсем малко…., а дава такава изразителност на главата!“
Погледнах го. Той сочеше един ръб, останал от калъпа. Ръб, който още не бях имал време да остържа….