Този човек имаше само един бъбрек, а в медицинският му картон не беше отбелязана бъбречна операция. Докато умиваха какво да правят телефона извъня:

– Казвам се Ралица Петрова и работя като хирург в санаториум високо в планината. Бих искала да поговорим за Сашо и това, което ви е изненадало.

Тихомиров се уговори с жената, как да стигне до санаториума и тръгна.

Когато пристигна дърветата бяха изгубили сенките си и тъмнината напредваше с бавна крачка.  На вратата го срещна слаба, средна на ръст жена, с прошарени коси и усмихнато лице.

– Преди три години Сашо дойде тук. Беше извървял пеша целият път до тук. Изглеждал уморен и сестрите решили, че е за спешното, но той им казал:

„Аз се чувствам добре и съм напълно здрав. Мога ли да поговоря с някой лекар от отделението за трансплантация?“

Поискал да даде единия си бъбрек.

Попитали го: „На кого искате да го дадете? На болно дете, роднина или приятел?“

Той казал, че няма значение, искал да даде бъбрека си на някой, който имал нужда от такъв.

Тогава ме извикаха от отделението. Пред мен стоеше клошар на средна възраст, с започваща да побелява коса. Така се запознах със Сашо.

– Вие приехте ли „спонтания“ му дар? – попита Тихомиров.

– Отпратихме го веднага, – каза Ралица. – Казах му, че не можем да направим това.

– После е идвал пак? – бързо се досети Тихомиров.

– Да, идва още два пъти. На третия път ме попита: „Какво означава думата филантропия?“

– А, ….любов към ближния, – смотолеви набързо Тихомиров.

– Тогава тои ми каза: „Защо само на богатите е позволено да обичат ближния си? И аз искам да съм филантроп“. Беше решил по този начин да помага на хората. Убедих се, че говори искрено. Направихме му изследвания и всичко беше наред.

– А той как се държеше, не забелязахте ли нещо нередно в държанието му? – попита Тихомиров.

– Направихме му и психологически тестове, – каза Ралица. – Беше напълно нормален и способен сам да вземе такова решение. Но постави едно условие.

– Условие? – Тихомиров погледна косо жената.

– Трябваше да му се закълна, че това ще остане тайна и на никого няма да кажа. Не искаше пациентът да се чувства задължен към него. „Никаква слава“, така ми каза.

– На кого присадихте бъбрека? – попита Тихомиров.

– На една жена и всичко мина много добре.

– А, той разбра ли? По-късно видяхте ли го?

– Потърсихме го за да му благодарим, това беше един прекрасен жест от негова страна, но той си беше тръгнал без да се обади на никого.

Това беше направо невероятно, за напълно непознат човек да жертваш бъбрека си. И все пак някой го беше направил, безплатно.

Беше края на деня и студът се опитваше да замрази всяко желание и надежда, но това не попречи на Надя и Христо да се отбият до шумното заведение на ъгъла. Тя често го засичаше „случайно“ край себе си, но щом решеше да го приближи, той навеждаше срамежливо глава и бягаше.

Днес не можа да избяга или вече се беше престрашил, но факта си е факт, двамата седяха на една маса и се гледаха дълго без да проронят дума от устата си.

Накрая Христо не издържа, усмихна се малко стеснително и тихо каза:

– Опитът ми в романтичния живот е много скромен. По-скоро това бяха случайни срещи без продължение.

– Разкажи ми нещо за себе си. Знам, че пишеш, но почти нищо не знам за теб, – насърчи го Надя.

– Както вече си усетила, аз …. съм много стеснителен. Не знам, просто така съм устроен. Това може би е страх да не бъда отхвърлен, защото погрешно съм разбран. Чувствам се по-сигурен, когато съм сам. Бях единствено дете и това ми харесваше. Ужасявах се, когато хората се опитваха да ми помогнат да си намеря приятели или ме канеха да си играя с други деца. Тържествата по празниците бяха кошмар за мен, тогава стоях в някой ъгъл и исках никой да не ме забележи.

– Ами в училище? – попита Надя.

– О, нямах нищо против училището. Там бях добре. Знаех какво се очаква от мен и го правех. Бях доста умен, според мнението на учителите. Справях се добре, дори спечелих стипендия …

– Бил ли си някога в пансион? – Надя се опитваше да го опознане, като се стараеше да не го засяга болезнено.

– Баща ми искаше да отида, но майка ми не бе съгласна и тя надделя.

Надя въздъхна дълбоко, не знаеше какво да каже.

– Проблемът е, – засмя се Христо, – когато седя до някоя непозната на вечеря, трябва да разговарям с нея и да проявявам някакъв интерес. За мен това беше ужас. Така се наложи да имам някой и друг флирт …

– Не мога да си те представя да флиртуваш, – призна Надя.

– Е,… и в двата случия те флиртуваха с мен, при това бяха доста напористи. Тъй като бяха приятни и привлекателни, за мен не беше много трудно да вляза в определената роля. А после нищо, докато не срещнах теб. Забелязахте още първия ден, когато дейде тук. Загоряла, красива, рошава и …. нещо в мен се преобърна. Почувствах се отмалял. Помислих си, че виждам най-прекрасното същество, което някога съм виждал….

– Невероятно, – възкликна Надя. – Отбягваше ме всеки път, а когато се опитвах да те заговоря офейкваше по възможно най-бързия начин.

– Да, но не знаех как да се държа с теб. Ти си толкова красива, изискана, ….какво общо би могла да имаш с мен? Бях много притеснен.

– Е, сега имаш много общо, – щастлива му се усмихна Надя, – много, много общо.

– Наистина, колко е хубаво, че си тук …. когато не те виждам, постоянно мисля за теб.

– Това е най- хубавият комплимен, който някога съм получавала.

– Не мога да повярвам, – каза неохотно Христо, – сигурно си получавала страшно много до сега!

– Да, но това, което ми каза има голямо значение за мен…..

Това беше само началото. Те бяха станали приятели.

Чаят е напитка, която се получава чреа варене или запарване на обработени листа. Той е най-консумираната напитка след водата.
Съществува предание, съгласно което думата чай произхожда от China.
В Китай има две думи за обозначаване на чая. На юг предпочитат да го наричат „те“, а на север „ча“.
Англичаните са доплували до Китай от юг, за това те пият tea, а тъй като ние сме възприели името от тези по на север, пием чай.

Понякога е необходимо да се измени само една буква в дума, за да се промени целия смисъл на думата или изречението.
Ако те нападне такава „епидемия“ е чудесно. Получават се остроумни фрази на „тъмен“ фон с неочакван смисъл.
Хората обичат да се шегуват. Това е здравословно. Опитайте и се посмейте!
Ти си разочарователна. Влюбийство. Чувство за собствено отстойнство.Ти благобухаш. Баунодушие – относно кучето. Несвършенолетна. Котколизатор. Пушенето помага за упокоение. Недоспатки. Сълзоочтив ВАЗ. Абонатът временно е недостоен. Работно бреме. Парите лекчатат.

А ето ви и изрази с неочакван край:
Уважавай родителите си, те са завършили училище без Google и Wikipedia. Когато излизаш от себе си, затваряй си устата.

– Как се казвате?
– Вера.
– А цялото ви име?
– Доверие.

Денят беше мразовит. Сняг нямаше, но студът щипеше носовете и откритите части на лицата на хората, които бяха дръзнали да се покажат навън. Донка и Елеонора решиха този ден да стоят у дома и да се греят до печката. Те бяха две весели и жизнерадостни сестри. Споделяха си всичко, мисли и желания още от деца. Донка беше по-голямата. Обикновенно тя ръководеше игрите и забавите. Елеонора бе по-тиха и свита. Тя се съгласяваше във всичко със сестра си.

Те бяха на години, когато темата за момчетата ги вълнуваше особено много. И днес седнали край огъня, започнаха да коментират:

– Тихомир е много възпитан, – каза Донка.

– Недко също, – добави тихо Елеонора.

– Нали помниш Матей, – размаха ръце Донка. – Собственикът на малката авторемонтна работилница, където понякога караме нашата кола. Знаеш ли колко е учтив, изобщо не прилича на нахалните младежи от училище.

– Да, знам го, – потвърди Елеонора, – той е образец на добро възпитание.

– Ами Мишо, – продължи Донка, – възпитанието му много куца. Тук не става дума за спазване на повърхностни норми на приличие, които той смята за най-важното в общението..

Елеонора прибра кичур коса, паднал на лицето ѝ, застана ката учителка, която поучава и започна:

– Добрите маниери изискват да спазваш моралния си дълг към хората, да се отнасяш сериозно към тях, да разбираш чувствата и нуждите им.

– Егоистите, – започна нервно Донка, – не постъпват така и това веднага се забелязва. Те никога не проявяват търпение в отнишенията си с хората, които според тях са незначителни – стари, срамежливи или в неравностойно положение.

– Истински добре възпитаният човек, – каза Елеонора, – винаги би обърнал внимание на такива хора и би се отнасял към тях с уважение.

– Какво късогледство проявяват хората, – каза раздразнено Донка, – които твърдят, че добрите маниери са безмислени превземки и с тях не бива да се съобразяваме.

– Такива твърдения водят само до морална катастрофа, – прибави тъжно Елеонора.

– Резултата е вече налице, – смръщи вежди Донка. – Ако продължава така, ще имаме общество, в което никой не помага и не съчувства на никого. Грубостта, агресията и безчувствеността ще се превърнат в правило……