Мариана се закашля мъчително. Кирил внимателно я повдигна и намести възглавницата зад гърба ѝ. Той вече не издържаше да я глада в това състояние. А колко беше хубава, когато се ожениха. От тогава бяха минали 13 години. Беше му родила осем деца.
Сега тялото ѝ бе повехнало и измършавяло. Косите ѝ бяха посивели и лепнеха от пот по бледото ѝ чело.
– Ще ми простиш ли? – попита Кирил, когато пристъпът на кашлицата отмина.
– Отдавна съм ти простила, – опита се да се усмихне Мариана. – Знам, че работата те поглъща целия. Ти си щастлив само, когато работиш.
– Щастлив съм, когато ти си добре, – виновно отговори Кирил. – Виж донесъл съм ти нещо.
– Подарък? За мен?
– Разбира се, че е за теб, – засмя се Кирил, – да виждаш някой друг в стаята.
– Но това е медалът, който ти връчиха ….., – Мариана не можа да довърши, защото отново се закашля.
– Да той е, – съгласи се Кирил. – Накарах да му окачат верижка, за да можеш да го носиш като огърлица.
– Наистина ли ми го подаряваш? – В очите на Мариана се появи влага. – Ти си прекрасен човек.
– Не говори така, – засмя се Кирил. – Прекрасните мъже са най-лошите. – Надявам се скоро да се оправиш.
– Наистина ли вярваш в това? – гласът ѝ звучеше безнадеждно.
– Разбира се, че вярвам. Последния път лекарят остана много доволен от теб. Той каза, че състоянието ти се е подобрило.
– А за нас има ли подаръци?
Кирил се обърна. На вратата стояха децата му и се усмихваха, три момичета и пет момчета. Всичките бяха руси, като майка си.
– Как бих могъл да се прибера в къщи без подаръци за вас, – каза съвсем сериозно Кирил.
Децата се втурна към него.
– По-полека, един по един, ще има за всички!
Малките палавници възторжено притискаха до гърдите си получените подаръци. Всеки бе удовлетворен, защото баща им знаеше кой какво обича и от какво се интересува.
След това децата на пръсти напуснаха стаята, не искаха да притесняват болната си майка.
– Колко са щастливи, – лицето на Мариана сияеше.
– Ти ме дари с тези прекрасни деца, – каза Кирил. – Това е най-големият подарък, който можех да получа.
– През всичките тези години вярвах в теб. – каза съвсем тихо Мариана. – Ти правеше щастливи толкова много хора край себе си в дома ни. Бог те възнаграждава, защото си прекрасен човек. Ти си гений.
– Глупости, – възрази Кирил. – Аз съм практично мислещ човек с малко талант.
Мариана поклати глава.
– Бог те обича, повярвай! Тепърва ти предстои да получиш голямата награда.
– Не говори така. По този начин се говори само в църква …..
– Искаш да кажеш, когато хората се сбогуват, – поправи го Мариана. – Каквото и да стане, искам да мислиш за бъдещето си и децата. Обещай ми!
– Не, не….. – Кирил искаше да отговори, но гласът му пресекна.
Кърпичката на жена му цялата се обагри с кръв.
– Трябва да бъдем реалисти. Горе главата. – гласът ѝ се бе превърнал в дрезгав шепот. – Трябва да е възползваш от талантите си. Обещай ми! Така ще си ида по-спокойна.
Тя затвори очи и дробовете ѝ отново изсвириха…..
