Доктор Неотказов бе известен с практиката си. Лекуваше хората, без значение дали са бедни и богати.

Никого не връщаше от вратата си, без да се погрижи за него.

За него навред говореха:

– Той е добър, помага на всички.

– Лекува и не се отказва, докато болният не се изправи на крака.

– Не жали силите си.

– Всеотдаен е.

Случи се така, че царят заболя. Какво ли не правиха лекарите край него, но резултат нямаше. Царят линееше и губеше сили.

Един ден донесоха слуха за доктор Неотказов. Владетелят се оживи и веднага заповяда:

– Доведете ми този доктор. Само той може да ми помогне.

Намериха прословутият лечител и го докараха пред царя.

– Изцели ме, но не като голтаците, които лекуваш, – арогантно заяви владетелят.

– Това е невъзможно – възкликна докторът.

– С кого мислиш, че разговаряш? Както ти заповядвам, така ще направиш.

– Дори и сто пъти да сте по-болен от всички предишни мои пациенти, не мога да изпълня заповедта ви, – каза кротко докторът.

– Защо? – смръщи вежди царят и погледна строго доктора.

– Всички казват, че лекувам болните като царе ….

Отдавна смехът не бе гъделичкал гърлото му. И за това си имаше причина.

Когато Крум отиде на лекар, му направиха изследвания. Докторът разглеждайки листовете, смръщи вежди и каза нещо неразбираемо на латински.

Крум го погледна въпросително.

– Съжалявам, но това е тежко заболяване, което не се лекува в наше време, в бъдеще …. може би.

Всичко се срути пред очите на Крум. Той бе млад човек имаше мечти, желания ….. А сега?

– Никакъв ли лек няма? – попита Крум.

– Вижте, – лекарят въздъхна дълбоко, – на първо време ще ви даваме лекарства под формата на таблетки, ако се наложи ще прибавим инжекции или ще изпробваме други методи, но за изхода не гарантирам.

Крум не можеше да оспори диагнозата, за това наведе глава и безропотно прие мнението на медика.

– Казахте категорично рак, – гласът на Крум дотолкова се бе снишил, че докторът едва го чуваше. – А колко ми остават да живея?

– Най-много месец.

Ето така се отнема надеждата, като те програмират, че нищо не може да се направи и края ти е близо. Няма нужда от борба, нито от съпротива.

Минаха две тягостни седмици за Крум и той почина.

По желание на роднините му бе направена аутопсия. Резултатът бе потресаващ.

– Открити са съвсем малко ракови клетки, – констатира извършилия аутопсията, – но те не са били достатъчни да го убият.

– Щом не е от рак, от какво е починал пациента?

– Навярно е повярвал, че скоро ще умре, – добави патолога.

Лекарят лекуващ Крум изтръпна:

– Нима му отнех надеждата за живот?

„Присъдата“, с която Крум послушно се съгласи, отне живота му.

Това, че не знаеш или не можеш да излекуваш „нещото“, не означава, че то е неизлечимо.

Само, че хората измират, изпълнени с вярата, че скоро ще умрат.

Елена живееше спокойно в един малък град. Нищо до сега не бе помрачавало сериозно последните години от живота ѝ.

Но един ден тя усети неразположение и болки в тялото си, за това реши да посети доктор Филипов. Той бе добър в професията си и прецизно се грижеше за пациентите си.

Бяха направени изследвания на Елена.

С натежало сърце доктор Филипов излезе в чакалнята. Той видя Елена, в чийто скут лежеше голяма черно подвързана Библия. Тя разговаряше с млада жена, която седеше до нея.

Лекарят я остави да си довърши разговора, а на медицинската сестра Милена поръча:

– След малко доведете Елена в кабинета ми.

Милена се сконфузи. Тя много добре си спомняше първата среща с тази жена. Докато ѝ взимаше кръв за изследване Елена и се представи:

– Аз се казвам Елена Николова. Вярвате ли във Великден?

– Е, всичко е свързано с яйца, козунаци, ходене на църква и празнично обличане, – бе казала тогава Милена.

Но Елена не остави така нещата. Тя разказа на медицинската сестра истинското значение на Великден.

Елена бе въведена в лекарския кабинет, тя погледна доктора и го попита:

– Защо сте толкова разстроен?

Филипов прокара ръка по косата си и сподели:

– Дойдоха изследванията от лабораторията……

Той въздъхна тежко и я погледна с тъга.

– Елена имате рак, – а след това тихо добави, – не ви остава много.

– И това ви огорчава? – попита весело Елена. – Току що ме зарадвахте, защото аз отивам да се видя с моя Господ, съпруга ми и приятелите ми. Има ли по-хубаво от това да празнувам Великден завинаги?!

Филипов бе навел глава.

– И сега ви е трудно да ми дадете билета? – усмихна се Елена.

„Каква прекрасна жена“, – помисли си докторът.

В сърцето му нямаше повече притеснение и болка. В него настана мир.

Времето сякаш бе забравило да се събуди тази сутрин. И стрелките на часовника не помръдваха.

Доктор Павлов седеше пред бюрото си. Слабата светлина на нощната лампа осветяваше измъченото му лице.

– Какво може да се направи с тези хора? – питаше се той.

Всекидневието го сблъскваше с хора, които по една или друга причина посягаха на живота си. След изписването от болницата мнозина повтаряха опитите си, да си отидат от този свят.

Разговорът с един младеж силно го разтърси. Младият мъж му бе казал:

– Какъв е смисълът да живея? Защо изобщо ме спасихте? Някой грижа ли го е за мен?

– Това е думата, – каза си Павлов, – загриженост.

Когато изписваше един от пациентите си, докторът му изпрати писмо. В него му казваше, колко е загрижен за него, не само като пациент, но и като човек.

Скоро Павлов получи благодарствено писмо от този мъж, в което се усещаше желанието за живот и промяна.

И така той започна да изпраща своите писма изпълнени със загриженост.

Колеги узнали начинанието му, го подкрепиха и в това дело се включиха не само лекари, но и медицински сестри, социални работници.

Обикновените хора не останаха назад и взеха присърце проблемите на хората посягащи на живота си.

Така се зароди течението „Писма изпълнени със загриженост“.

Самият Бог ни е оставил книга пълна с грижовни послания към нас.

Нека препрочитаме Неговите писма всеки ден и да ги споделяме с другите, особено с тези, които се нуждаят от надежда, която Исус предлага.

Вера работеше в болницата като медицинска сестра анестезиолог.

След операция, хората бяха отвеждани в общото отделение и ги наблюдаваха от персонала.

Обикновено лекарите идват и задават въпроси от рода на:

– Как се чувствате? Кой ден сме днес? …..

Единствената цел бе да се оцени състоянието на пациента. Понякога болните са неадекватни и могат да навредят на себе си и другите в отделението.

Ако имаше подозрение, че пациента може да вилнее и има халюцинации, тогава с помощта на превръзки го завързваха за леглото.

Владимир бе млад човек и след операцията бързо се опомни. При него дойде лекар и му зададе дежурните въпроси.

Младежът отговаряше адекватно.

Но преди да си тръгнат, Владимир изтърси:

– Докторе, в стаята …… се разхожда гълъб.

Медицинската сестра и лекарят се спогледаха и си кимнаха с глава. Явно трябва да се завърже за кревата.

И когато извикаха санитарите, за да се заемат с това, изпод леглото на Владимир изскочи истински гълъб …..

Никой не знаеше как е попаднал там, но медицинският персонал изпадна в шок, не толкова от гълъба, колкото от това, което мислеха да направят на пациента.