Имайки предвид събитията в Близкия изток през древността, за да схванем съвременната му политическа география, се налага да се върнем назад до XIII век. Това е времето, когато Византийската империя залязва и контролът на земите, граничещи с Черно море и Източното Средиземноморие, постепенно преминава в ръцете на османските турци.

През 1453г. турците вече са завладели Константинопол, а към XVI век управляват по-голямата част от територията, принадлежаща на Александър Велики.

По-голямата част от Северна Африка, Гърция, Балканския полуостров, както и района по източното крайбрежие на Средиземно море се намира под османско владичество от времето на Колумб та чак до XX век.

Но всичко това приключва, когато турците, съюзили се с Германия, са сразени през Първата световна война. И както след всяка война победителите си разделят плячката, която включва обширната османска провинция, известна като Сирия.

Едно тайно военовременно споразумение между британците и французите, така наречения договор „Сайк-Пико“, поделя тази територия между двете съюзнически държави по линията между планината Хермон и западното крайбрежие. Районът на север от тази линия влиза в зоната на влияние на французите, а районът на юг от нея попада под контрола на британците. По-нататъшната подялба полага основите не само на съвременна Сирия, но и на Ливан, Йордания и Израел.

Когато французите най-сетне получават официален контрол над въпросните територии, превръщат населения предимно с християни маронити район на Сирия в отделна държава, като я кръщават на най-важният ѝ топографски обект, връх Ливан. То този момент Ливан няма самостоятелна политическа идентичност. Главният обединяващ фактор при създаването му е афинитетът на нейния народ към Франция.

На същия случаен принцип става разделението на британската територия на юг от линията Хермон. През Първата световна война Великобритания се радва на подкрепата на мюсюлманския клан Хеджас. В замяна на тази помощ те поличават обещание, че ще станат официални владетели на Арабия. Но Лондон дава обещания и на други племена.

При стълкновение избухнало малко след Първата световна война саудитите побеждават клана Хеджас, поради което британците дават Арабия на тях, оттук и Саудитска Арабия. като утешение падналите получават Ирак, където управляват до 1958г., когато са свалени след военен преврат.

Останалите в арабия от клана Хеджас се преместват в района на север от източния бряг на река Йордан. Обединени около град Аман образуват Транс-Йордания. След оттеглянето на британците през 1948г. се превръща в съвременна Йордания – държава, която подобно на Ливан и Саудитска Арабия никога преди това не е съществувала. На запад от река Йордан в област известна под името Филистина, което идва от името на филистимците се появява нова държава. Британците прекарвайки името Филистина през старогръцкия език получават ново име Палестина, което получава този нов район.

Никоя от тези новосформирани държави не е била нация в обичайния смисъл на понятието за обща история или идентичност. Ливан, Йордания и Палестина са измислица на французите и британците, създадени за тяхно политическо удобство. Тяхната история започва от мистър Сайкс и мосю Пико, както и някои тъмни сделки с Арабия.

Това не означава, че населението на тези държави няма историческа връзка със земята, която обитават. Ако не е родна земя, територията им е най-малко техен дом.

Щом заел владетелския трон на хуните, Мо-дун предприел смели и решителни действия. Кханът разбил войската на източните хунори дун-ху в отговор на тяхното нагло искане да им бъде предадена обширна област, намираща се между двете държави в Китай. По късно разгромил гоат-си-те и превзел от Китай всички отстъпени кунорски области по времето на То-Бан.

Интересна и поучителна е битката с китайския император. С хитро отстъпление Мо-дун примамил противниковата армия от 320 хиляди души в град Пин-чън, където я заградил от всички страни с коници от 400 хиляди стрелци. Луи Бан попаднал в капан, без надежда за спасение. Кханът подредил кониците си по особен начин на север черните коне, на юг червените, на запад белите и на изток сивите коне. Тази подредба е знак за Апокалипсиса с четирите коници, които са въплащение на Божия гняв и означават война, глад, смърт и болест. Очевидно това са символите познати както на хуните, така и на китайците и то два века преди появата на Христос.

Седем мъчителни за китайците дни траяла обсадата на града. Едва на осмия ден кнанът сякаш чул най-сетне многократните молби на императора за милост и разтворил обръча. Така битката, която била по-скоро на нерви, приключила. Сключил се тежък и унизителен договор за Китай. Повече от век и половина след това китайските императори напразно се опитвали да се освободат от условията, заложени в клаузите на този договор

Наистина погледнато от страни, нелогична изглежда постъпката на Мо-дун да освободи Луи Бан и цялата му войска, вместо да ги унищожи. Всъщност целата на кхана е била не да спечели битката, а самата война, да изгради единна, огромна и трайна световна държава на хуните. Очевидно той ясно си давал сметка, че нахлуването на молобройния негов народ в многолюдния Китай крие сериозни опасности като претопяването на хуните, но това не му е попречило да изяви таланта си на велик пълководец,

Когато футболният отбор „Сантос“ играл в Колумбия, съдията не зачел гола във вратата на домакините и изгонил възмутеният от подобно решение Пеле.
Недоволните зрители с втурнали на игралното поле и съдията трябвало да се спасява с бягство.
Пеле по искане на публиката  бил върнат в играта.
Съгласно условията на договора подписан между „Сантос“ и организаторите на международни мачове, когато не участва Краля на играта, „хонорара“ на клуба се намалял двойно.

Някой си Евал се учил при Протагор. Те сключили договор, в който се казвало, че ученика трябва да заплати обучението на учителя си, ако спечели първото си дело в съда. И обратно, ако го загуби отпада споразумението за плащане.
Свършвайки обучението си Етвал не бързал да се включи в някое съдебно дело. На Протагор му омръзнало да чака Етвал и го дал под съд. Своето искане той аргументирал така: „Каквото и решение да вземе съда, Етвал трябва да ми плати. Ако спечели, трябва да ми заплати според договора, ако загуби, то ще плати съгласно решението на съда“.
На това Етвал отговорил: „Ако спечеля, съда ще ме освободи от необходимостта да платя. Ако решението на съда не е в моя полза, то аз съм загубил първото си дело и няма да плащам по силата на нашия договор“.
Този парадокс се отнася към неразрешимите спорове. Защо?
Според мен парадокса възниква, поради недостатъчно уточнение на договора. Ако в договора е казано, че Етвал трябва да загуби или спечели в качеството си на защитник, тогава претенциите на Протагор биха били обосновани и не би се стигнало до процес. В случая Етвал е бил обвиняем и иска на Протагор се явява странен.