Борис беше само на 11 години. Той беше аутист.

Скоро му се наложи да положи изпит. Въпреки, че се стараеше, резултатът не бе такъв, какъвто той искаше.

Борис се прибра в къщи и отчаяно започна да удря по масата с двете си ръце:

– Провалих се, а беше толкова лесно, – негодуваше той. – Прочетох всичко, научих го, а се подадох на страха си, който изтри всичко от главата ми. Как ще се покажа пред мама и татко, съучениците и господин Петров, които ме подкрепяха през цялото време?

Борис плачеше и удряше безмилостно „тъпата“ си глава.

Родителите не знаеха как да успокоят сина си, за това се обадиха на любимият му учител Петров:

– Боби е отчаян, резултатът от изпита му не е толкова лош, но той смята, че се е провалил. Моля ви помогнете му, той ви уважава и слуша.

Петров много скоро посети дома на Борис. Учителят видя отчаяната физиономия на момчето. Погледна го спокойно и му каза:

– Тези тестове от изпитите не могат напълно да оценят твоите способности.

– Но нали тези резултати са важни? – каза объркано Борис.

– Боби, но ти имаш толкова много таланти, – каза Петров, – които един тест не може да оцени.

Борис недоверчиво погледна учителя си:

– Какви таланти? – смънка неразбиращо той.

– Ти притежаваш безценен художествен талант. Умееш да работиш в група, – започна да присвива пръстите на едната си ръка учителят при изброяването.

Борис като чели се събуди от болката и недооценяването си и внимателно се заслуша в думите на Петров.

– Твоята независимост също расте, – продължи учителят, – имаш неподправена доброта, изказваш собственото си мнение за нещата, умееш да се сприятеляваш с връстниците си, обсъждаш и оценяваш собствения си напредък.

– Той има доста спортни и музикални успехи, – допълни майка му.

– Ние се радваме, че имаш толкова различни таланти, – усмихна се добродушно Петров. – Всички те те правят особен и ценен. Ти се развиваш и си прекрасен млад човек. Много се гордеем с теб.

Борис бе застанал с отворена уста и поглъщаше изненадано всяко умение от своите „дарби и таланти“. За него това беше нещо изумително.

„Нима аз притежавам всичко това?“ – помисли си момчето.

– Благодаря ви, господин Петров, за всички мили думи, които казахте за мен, –  Борис вдигна палец нагоре и се опита да се усмихне.

Едно от най-красивите неща на земята е безвъзмездна доброта от непознат. Когато някой, който няма нищо общо с теб, изведнъж те почете като най-добър приятел. Това говори, че светът все още има шанс.

Едно такова чудо стана с Боряна. Веднъж един от посетителите ѝ бе оставил огромен бакшиш, несъразмерен с поръчката му, а до него се мъдреше малка бележка, която просълзи Боряна.

В нея пишеше:

„Животът е твърде кратък. Миналата вечер умря най-добрият ми приятел. Моля ви прекарайте тази вечер с някого, когото много обичате“.

Това е една сантиментална история, но най- лошото бе, че Боряна нямаше възможност да благодари на този човек.

Навярно той е искал да направи нещо хубаво за девойката и за това бързо бе изчезнал, без да очаква нещо в замяна.

Именно такива постъпки на хората в полза един на друг, ще запазят света.

Когато Константин Философ бил на седем години сънувал странен сън. Той изтичал при родителите си и им го разказал:

– Сънувах, – започнал да разказва Константин, – че управителя на града е събрал всички девици и ми каза: „Избери си една от тях за невяста“. Огледах ги и си избрах най-красивата от тях, украсена с злато и скъпоценни камъни, която се казваше София.

Тогава родителите му разбрали, че Господ е отредил за сина им София, Божията мъдрост.

Зарадвали се в духа си и усърдно започнаха да учат Константин не само да чете и пише, но и на Богоугодна доброта и благочестие.

В Индия, в един военен гарнизон, един войник повярвал в Бога. Той бил едър, силен и ловък. Другите войници се страхували от него. И ето този лъв се превърнал в агне.

По време на един обяд един от войниците казал:

– Сега ще разберем дали е станал истински християнин.

Взел една чиния с гореща супа и я изсипал върху гърдите на повярвалия в Бога войник. Това било жестоко и глупаво. Всички останали от ротата се възмутили и същевременно разтревожили, очаквайки избухването довчерашния лъв.

Но той спокойно разкопчал дрехата си и избърсал изгорените си гърди, а след това казал:

– Такова нещо съвсем не очаквах от вас. Но както Исус Христос, моя Спасител е търпял и аз ще претърпя, защото искам да бъда подобен на Него.

Всички били засрамени от постъпката на невярващия войник и от кроткия отговор на пострадалия.

От тогава войниците престанали да се боят от своя силен и як другар, даже започнали да го уважават.

Добротата украсява живота, разрешава всички противоречия. Чрез нея сложното става ясно, трудното леко, мрачното радостно.

Да се въздаде добро за зло съвсем не е лесно, но с Исус Христос това е възможно.

Виктор наблюдаваше едно момиче много внимателно. Той си помисли:

„Сигурно е от ония джебчийки, които в блъсканиците успяват да изпразнят някой джоб или чанта“.

В автобуса нямаше много хора, така, че Виктор можеше да я следи и когато тя посегне, щеше да я хване при кражбата.

Малко след това момичето бръкна в джоба на един старец, но не за да го изпразни, а да добави в него банкнота от двадесет лева.

Виктор беше зашеметен, той изобщо не очакваше такова развитие на нещата.

А старецът беше беден. Носеше изтъркан панталон и риза, която бе загубила отдавна цвета си. Сакото му бе провиснало, явно не му бе по мярка.

Старецът се приготви да слезе на спирката, а момичето наведе глава, все едно нищо не бе направила.

Виктор бе виждал много начини, по които други хора бяха помагали на нуждаещите се, но за първи път виждаше такава проява на човечност.

Колко е хубаво, че добротата не се е изгубила между нас. И най-важното е, че тя не парадира за себе си….