Богослужението бе свършило и хората започнаха да излизат от църквата. Пламен и Михаил се облегнаха на оградата.
– Не се чувствам много насърчен от днешната служба днес, – каза Пламен. – А ти?
– И аз съм в същото положение, – добави Михаил.
На Надежда ѝ стана неприятно, когато чу неволно тези думи.
„Като се замисля – каза си Надежда – и аз понякога съм правела подобни коментари, а сега съдя хората за същото“.
Тя седна на близката пейка и се замисли:
„Когато отиваме на църква, какво си мислим? Днес какво ли ще ми донесе неделното богослужение? Но аз конкретно с какво съм допринесла за това общо служение? Трябва да спрем да пилеем енергията си в оплаквания и да се опитаме да служим на другите“.
При Надежда дойде жена, чиято дъщеря бе в болницата. Тя сподели с нея:
– Представяш ли си, тя е още малка, а е разказала за Исус на жената в съседното легло. След това се помолили двете и тази жена приела Исус Христос за свой Господ и Спасител.
След това жената разказа на Надежда и други преживявания като това. Тя беше толкова въодушевена, че зарази Надежда и тя възкликна:
– Слава на Господа!
След като се разделиха, Надежда отново потъна в разсъжденията си:
„Колко често сме завладени от егоизма си, а трябва да работим за общото служение на църквата по много начини. Какво ни коства да похвалим някой за неговите усилия? Необходимо е по-често да се включваме като доброволци, да търсим хора, които се нуждаят от помощ и да им помагаме. Най-важното, да се молим за всички“.
Обнадеждена Надежда стана и бодро закрачи към дома си.