Един библейски учител от Германия бил известен с това, че по време на обучение може да намери всеки стих, който му е нужен.

На един семинар той казал:

– Нека да погледнем как това е описано в Библията. Това място беше в Матея …. май в 17 глава …..

След като поровил малко в Библията си извикал:

– Ау, някой е изрязал това място от Библията ми! Честно ви казвам, днес сутринта този стих още беше тук!

Днес по телефоха се получи странен смс:

„Твоят приятел ти изневерява, не с едно момиче“.

И този смс предизвика поредица от въпроси:

От кога си имам приятел? Отдавна ли се срещам с него?

Но най-странното беше:

Какво ще кажа на жена си?

Да плачеш или да се смееш!?

Слънцето се размиваше в кървавочервения залез. Въздухът нагорещен от знойния ден тегнеше заплашително. Хората едва дишаха. Всеки търсеше прохлада край дървета и градини, а където имаше вода обилно наплискваше лицето си.

Марин крачеше отчаян и подтиснат към дома си. До него вървеше Димо потънал в мисли засягащи проблемите му, възникнали днес в работата му. Двамата се движеха един до друг, но в мислите отстояха на хиляди километри.

– По-рано като пристигнех в село, всички ме обграждаха с голяма внимание, – каза с болка Марин, – търсеха услугите ми за какво ли не. Знаеш ли на колко много сватби и кръщенета съм кумувал!? Обръщаха се с най-топли и мили думи към мен. А днес само да се покажа, крият се от мен и ме избягват.

– Такава е човешката психология, – започна разсъжденията си Димо, – отговорният пост , власта придават черти и добродетели, които не притежаваме. Те излъчват измамно обаяние, което е само въображаемо. Хората подминават видимите слабости и умишлено не ги виждат. И това правят с една единствена цел, да не загубят благоволението на силния на деня.

– И ако човек изгуби високия си пост и няма вече власт ……, – въздъхна Марин.

– Виждат съвсем друг образ, смален, сив, даже жалък и нищожен, – допълни Димо.

– Тази участ няма да сполети ония, който са устояли на съблазните на властта и са останали непроменени по характер, – Мартин вдигна очи и зарея поглед в далечината. – Добротата и човещината доминират в поведението и постъпките им.

– Това са идеални случаи, – усмихна се Димо, – в които поста и власта са се оказали една мъничка добавака, непроменяща същността на човека. Това засилва хубавите черти и обаянието на тези хора.

– Сега, когато отношението към мен рязко се е променило, – каза с тъга Марин, – ставам мнителен и се чувствам непълноценен и ненужен.

– И какво правиш в такова положение? – попита Димо. – Затваряш се в черупката си, бягаш от живота и се самоопределяш като бита карата. Това е пресилено и вредно поведение.

За малко настъпи тягосна тишина.

– Недоволен трябва да бъдеш от себе си, – продължи Димо, – а не от хората. Ако по времето, когато си имал власт, си гребал с черпака от държавния казан, това се знае и помни. …..то може да бъде забравено единствено с безкористен труд.

Думите на Димо болезнено отекваха в душата на Мартин, но той мълчеше.

– Не трябва да бягаш и да търсиш заслони, когато напират насрещни ветрове, – разгорещи се Димо, – а трябва да покажеш смелост, с която да ги посрещнеш и укротиш. Друг път да запазиш позициите си и уважението на хората няма.

Това бе сериозна критика, но двамата бяха приятели. А Димо беше единствения човек, който можеше да каже истината в очите на Марин и да го накара да се осъзнае и опомни.

Един шеф се обърнал към секретарката си:

– Изглеждате много уморена. Какво се е случило?

– Знаете ли, аз …. не, вие няма да повярвате, ако ви кажа.

– Ще повярвам, разбира се, – започнал да я уверява шефа ѝ.

– Не, няма да повярвате. Зная, че няма да повярвате.

– Ще повярвам. Обещавам ви.

– Днес аз много работих, – смутолевила бързо секретарката.

– Не вярвам, – шефът бил изумен.

Слязоха от колата и веднага навлязоха сред блъсканицата на пазара. Из въздуха се носеха миризми на печени пържоли, кюфтета и кебабчета, а това засилваше апетита.

Славка предложи:

– Ще се наредя на опашката ето тук и ще взема за всеки по нещо.

Милен рязко възрази:

– Предпочитам да седнем някъде на маса и да се нахраним като хората.

Групата продължи по дългата отрупана със сергии улица. Тъкмо вече се измъкваха от навалицата, когато Милена дръпна Андрей за ръкатa:

– Виж този човечец! – ръката ѝ сочеше мъж на около 65-68 години, да рови с пръчка в кофата за боклук.

Всички спряха. Милен искаше да подмине, но Славка го придърпа.

В това време старият човек измъкна мазна филия хляб и без да я избърше, лакомо я заръфа.

– Хареса ли ти това? – попита Славка, като се обърна към Милен.

– Винаги е имало такива, – кисело отговори Милен.

– Преди повече от половин век е било напълно възможно, – каза Милена,- но сега това е зачестило. Много често можеш да срещнещ човек в подобно окаяно положение.

– Това е позор за една държава, – прибави Славка, – позор за народа ни.

Всички бяха напълно съгласни с последните думи. Но кой ти обръща внимание на това днес? Всеки се е затворил в себе си и гледа как да оживее в това смутно време.

В замяна  на това други се възползваха от ситуацията и започнаха да трупат, кой каквото може да докопа …… за такива няма насита.