Учителката разказваше историята за лайнера, който се бе разбил:
– На кораба имало една семейна двойка, която успяла да стигне до спасителната лодка, но там имало само едно място. Изведнъж мъжът избутал жената си във водата и се качил в лодката. Съпругата извикала преди окончателно да потъне.
Тук учителката спря за малко, а след това попита:
– Как мислите какво е извикала жената?
Повечето от децата казаха:
– Мразя те!
– Как може да съм била толкова сляпа?!
Учителката се обърна към Стефан, който през цялото време мълчеше:
– А ти как мислиш, какво е извикала тя?
– Погрижи се за детето ни, – отговори с тъга Стефан.
Учителката бе изненадана:
– Знаеш ли тази история?
– Не, но същото каза баща ми на майка ми преди да почине, – повдигна рамене Стефан.
В очите на учителката се появиха сълзи.
– Правилно. Корабът потънал. Мъжът се прибрал у дома и сам възпитал дъщеря си. Минали години. Този мъж починал. Дъщеря му разглеждала нещата му. Намерила дневника му, в който прочела следното:
„Тя беше болна от рак, преди да предприемем това пътуване. Не ѝ оставаше много да живее. Боже, колко много ми се искаше аз да бях потънал, а не тя, но заради дъщеря ми, не можех. Оставих я там насред океана…..“
Класът мълчеше. Разказът ги бе трогнал.
Те бяха разбрали, че не винаги пред изглеждащото добро се крие наистина добро и че под прикритието на привидно лоша постъпка, може да няма предателство.
Не съдете според това, което сте видели. За същността на много постъпки дори не бихме и подозирали….