Практически цялата повърхност на земята е изучена от човека, но морските дълбини пазят тайни, които се откриват постепенно.

С появата на възможности да се потопят хората дълбоко във водната бездна се наблюдават необичайни създания.

Днес ще ви запозная с едно от тях.

Синият ангел е много малко същество. То се събира в дланта на човек. Има удивителна форма и цвят. Прилича на пърхащ ангел. Този камуфлаж му помага да се предпази от хищниците, както във водата, така и във въздуха.

Ангелът може леко да изплува на повърхността на морето и да поеме въздух от едно въздушно балонче.

Бе прекрасен дъждовен ден. Дъждът се изливаше буйно, сякаш някой го бе държал до сега заключен и не му бе давал на воля да излива струите си вода. Обичам когато вали.

Като дете стоях до прозореца и гледах как капките се стичат по стъклото. Това не бяха само капки, а живителна струя, която докосвайки се до всичко и го освежаваше.

Бях забелязала, че когато вали се засилва ароматът на всяко стръкче, цвете докато се стигне до мощните дървета свели мощните си клони, натежали от мокри листа, надолу.

Когато завалеше дъжд, виждах бързо притичващите хора, търсейки къде да се скрият от капките му. Други отваряха припряно чадърите си,  но понякога вятърът им изиграваше лоша шега и обръщаше наопаки защитата им.

Един ден , когато заваля и всички в къщи се бяха изпокрили по стаите, леко открехна вратата и боса изтичах на улицата. Прохладната вода се стичаше по тялото ми, а аз танцувах под дъжда.Локвите се изпълваха с вода, а сърцето ми с безпределна радост.

Баба ме вида и започна да ми вика и размахва ръце от вратата:

– Прибирай се! Ще настинеш! ….

Но струите вода, заглушаваха думите ѝ.

Малки главички страхливо надничаха от околните прозорци и завистливо ме гледаха.

Тичах през локвите, протягах ръце към дъжда и весело крещях:

– Дъжд, дъжд, …..

От някъде изскочи черен пес и радостно започна да лае около мен. Изглежда и на него му доставяше удоволствие, да подскача под дъжда.

Изведнъж дъждът спря, но всичко наоколо искреше в чистота, а във въздуха се усещаше ароматът на цветя, трева и дървета.

Спомням си едно лято ни бяха пратили да пасем кравите. Тогава пак заваля. Нямаше къде да се скрием, наоколо имаше само поляни, а гората бе далече от нас.

Тогава Светла свали дрехите си, внимателно ги сгъна, сложи ги на близкия камък и седна върху тях. Ние я гледахме смаяно, а тя ни обясни:

– Когато спре дъждът и по изсъхнем, дрехите ми ще бъдат сухи.

Веднага последвахме примера ѝ. Бяхме само четири момичета.

Водата обливаше телата ни и изчистваше праха и мръсотията насъбрала се по кожата ни.

Когато спря дъждът, слънцето изтърколи огромното си кълбо на небето и затопли телата ни. Наоколо се издигаше лека пара от изпаряващата се вода. След това радостно облякохме сухите си дрехи и подкарахме кравите към гората.

Когато отново завали, усмихвам се и протягам длани към дъжда. Той ми носи радост и ме успокоява. Потъвам в мощната му прегръдка и чувам музиката от танцуващите капки край мен …

Той вървеше по улицата и тихо плачеше. Крастав, с едно ухо и възпалена лапа. Вдигнал опашка с нещастни очи, а в тях перли от нестихващи сълзи.

Никой не го забелязваше, а ако някой му обърнеше внимание, му изръмжаваше или крещеше нещо срещу него. Случваше се да получи и удар с пръчка. Горкият едва смогваше да я избегне, ако успееше да се мушне някъде.

Тъжно си мислеше:
– Аз съм толкова грозен. Кой ще се смили над мен и ще ме вземе да живея при него.

Така вървеше по края на пътя, когато пред себе си видя крака. Две огромни крайника обути в големи ботуши. Уплашен затвори очи, очаквайки края си.

Човекът се наведе към него и му каза нежно:

– Какъв красавец само! А ухото къде е?! Ще дойдеш с мен приятел, бих се радвал на твоето присъствие. Дворец и прекалени удобства не ти обещавам, но виж мляко и наденичка мога да ти дам.

Човекът протегна ръка и взе в дланите си малката мръсна топка от косми. Изведнъж изненадно погледна към небето:

– Нима дъжд заваля?

Не, котето бе заплакало в ръцете му…

Преди много години един свещеник във френската армия решил да използва текста на 23 Псалом, за да повдигне духа на войниците преди сражението.

Той ги карал да повтарят псалма, като всеки път да свиват по един пръст.

Безименият пръст съпровождал думата „Господ“, палецът съответствал на думата „пастир“, а показалеца се свивал при думата „мой“.

След това той помолил всеки войник да напише тези думи на дланта си и да ги повтаря всеки път, когато се нуждае от духовна подкрепа.

Свещеникът наблегнал особено на показалеца, който се сгъвал на думата „мой“. Той напомнил на войниците, че Бог е техен личен пастир, Който има има конкретна мисия, да ги върне в къщи цели и невредими.

Дали свещеникът е постигнал целта си?

След битката един от младите войници бил намерен мъртъв. Неговата дясна ръка стискала показалеца на лявата ръка. „Господ е Пастир мой“.

Ние всички имаме деца. Наши или чужди те се явяват част от нашия живот.

Мартин е много издържлив, въпреки че понякога изпитва неувереност и дори се чувства слаб. Ние хората сме толкова различни и се отличаваме едни от други, но това не ни пречи да се уважаваме, а не да се отхвърляме.

Мартин се роди в 26-та седмица от бременността, отгледа го Марта Иванова, тя не е биологичната му майка, но много се постара момчето да получи всичко, което всяко нормално дете има.

Първите ти месеца това малко създание се бореше за живота си. Байпас хирургия, кръвопреливане, и т. н. След три месеца родната му майка, се отчая, че от него ще излезе човек и го изостави.

Малчуганът трябваше да се справи с много физически проблеми. Проговори на три години. Започна да ходи много по-късно от връстниците си. Нямаше зъби, докато навърши една годинка. Във всичко изоставаше.

Но Мартин беше толкова любвеобилен. Неговата усмивка беше най-хубавото в този живот.
Той харесваше всички, даже и тези, които го оскърбяваха всеки ден. Великодушно прощаваше и забравяше всичко. Никого не съдеше.

Опитайте се поне един ден да постъпвате така. Дали някой изобщо ще може?

Днес отново му се присмяха:

– Виж какви скоби има на зъбите, – сочеше го с пръст едно пълно и яко момче.

– Погледни го само как се храни, – прикри усмивката си с длан Дора.

Тези деца не знаеха, че Мартин не може да държи храната в устата си. Едва ли се досещаха, колко трудно му бе да координира погледа и ръцете си?

Скобите, които носеше му помагаха да отпусне челюстта си, която не бе се развила с израстването му. Благодарение на нея, той не изплюваше храната и можеше да я дъвче.

Един ден Мартин призна на учителката си:

– Аз вече свикнах на подигравките им.

Учителката бе потресена, тя се почувства ужасно.

Малко след това се обърна към останалите деца и им каза:

– Не е нужно да харесвате Мартин, достатъчно е да го уважавате. Ценете хората около вас независимо, че понякога могат да изглеждат странно и движенията им да са чудновати за вас…..

Можем само да се надяваме, че съучениците на Мартин, както и всички останали хора , ще се отнасят с внимание и уважение към другите, които се подобни на него и ще спрат да издеателстват над тях.