Дъщеря ѝ се роди много бързо. Бяха я сложили до нея. Милваше мъничката влажна главичка, целуваше малките безпомощни пръстчета и плачеше изпълнена с обич.

– Голям късмет имате, момиченце е, – каза акушерката, напомняща ѝ за предстоящата процедура. – Повечето семейства, които искат да осиновят дете, търсят момиченца.

Завладяна от любов към своето бебе, примесена с ужас, че ще го загуби скоро, я накара да обгърне малкото телце сякаш искаше да го защити. Нима е възможно в такъв момент да изпита и радост и мъка?

Не мигна цяла нощ, страхувайки се, че ще загуби някой от оставащите ѝ мигове с детето. Беше милвала копринената коса на детето. С пръст очертаваше профила му. Разтваряше малките длани десетки и стотици пъти. Люля дъщеря си, когато се разплака. Притискаше я до гърдите си и нежно я целуваше.

Бе я разповила, за да види всеки сантиметър от детското телце. Усмихваше се на движещите се крачета. Смени подмокрените пелени и я уви в шала си. Изправи се до прозореца с детето на ръце и му показваше мрака и звездите.

А когато почувства, че сънят може да я пребори, започна да крачи из стаята, за да може още малко да подържи бебето в ръце.

Тя знаеше какво ще стане. Искаше да запази чувството, миризмата, звука и топлината на своето дете

Когато утрото настъпи, тя разбра, че всичко свърши. Стъпките и гласовете отвън я сковаха в неочакван мраз премесен със страх.

Влезе жена с бяла престилка и ѝ подаде документите.Тя взе писалката да подпише, погледна бебето и каза умолително:

– Моля ви помогнете ми!

– Надявам се, не се каниш да промениш решението си, – попита жената предпазливо.

Дълго време младата майка се колебаеше. Дали изобщо ще може да направи правилно нещата? Да задържи ли бебето? Ще успее ли да се грижи за него сама? Можеше да се премести някъде по-надалече от тук. Имаше достатъчно пари, за да отгледа дъщеря си, да ѝ осигури добър живот.

– Не мисля …, – започна младата майка, събирайки остатъците от силите си, – не мога…. да я дам. Искам да живея с нея.

Тя остави документите настрани, притисна детето силно до гърдите си и се разплака…..

Откритата e край бреговете на Западна Австралия, нов вид гигантска и изключително отровна медуза ируканджи – Keesingia Gigas. Направените изследвания са спрени напълно, тъй като животните изглежда, че нямат пипала.
Обикновените ируканджи медузи не надвишават размера на човешки нокът, а новата може да бъде с размерите на длан.
Keesingia Gigas за първи път е заснета през 1980 г., но първия образец е уловил само с рибарска мрежа през 2013 г. ученият Джон Кесинг в района на залива Шарк, в северо-западна Австралия. Медузата ируканджи е отровна, когато докосва човек причинява синдром Ируканджи – верига от паралитични ефекти, включващи силно главоболие, мускулни болки, гадене и повръщане, хипертония, тахикардия и белодробен оток. В някои случаи може да доведе до смърт.
Във всички снимки на медузите Keesingia Gigas не се виждат пипала, при уловените също.
Медузите винаги имат пипала. С тяхна помощ те хващат храната. Пипалата са там, където са концентрирани жилещите клетки, които помагат на медузите да убиват жертвите си.
Изследователите предполагат, че медузи Keesingia Gigas може да изхвърля пипалата си като средство за защита, както правят някои видове биолуминисцентни медузи, които изхвърлят своите светещи пипала, за да отвлече вниманието на хищниците. Но няма доказателства, че всички ируканджи могат да правят това.

Човешките пръсти нямат мускули. Образно казано, ние ги движим дистанционно.
Пръстите се движат чрез сухожилия управлявани от мускулите на предмишницата.
Когато е необходимо да огънем пръст, мускулите на предмишницата дърпат сухожилията, които задвижат пръста като марионетки.
В този процес са задействани 17 мускула на дланта и 18 на предмишницата.
Даже и в най-големият пръст няма мускули.
Странно е, че пръстите едни от най- подвижните части на човешкото тяло, сами по себе си не могат да се движат.

Косматата жаба, която е известна като Trichobatrachus Robustus е малко земноводно, което може би притежава  най-отвратителен начин да се отбранява в цялото животинско царство.
Когато е застрашена косматата жаба изпуска малък брой малки костни нокти от края на пръстите й. Тези нокти обикновено са разположени вътре в тялото на жабата, тя ги натрошава и изпуска чрез собствената си кожа.
Представете си за секунда как се чупят пръстите ви и се опитват да излязат като назъбени части на кости от дланта ви. Именно това прави косматата жаба, когато я нападат.
За сега никой не е уверен, дали жабата може да възстанови костите, които е избутала от кожата си.
Ако това не изглежда толкова отвратително знайте, че по време на размножителния период, жабата също култивира дълги нишки „приличащи на коса“ върху кожата и артерии от двете страни на тялото си, за да получи повече кислород.

Съществуват няколко версии за произхода на жеста „Дай пет“. Но най-често се приема, че се е появил в играта на бейзбол на 2 октомври 1977 г.
Дъсти Бейкър и Глен Бърк, играчи на „Лос Анджелис Доджърс“,  изиграли добра комбинация. Тагава Бърк ентусиазирано вдигнал ръка над главата си. Бейкър, незнаейки какво да прави, плеснал ръката му с дланта си.
Три години по-късно Бърк, станал известен хомосексуалист и бил принуден да се оттегли от беизбола, но този жест не забравил.
Той го популяризирал в Сан Франциско Кастро, известно като място на компактно пребиваване на сексуалните малцинства, където „Дай пет“ се превръща в символ на гей идентичността.