В квартала много често се коментираше темата за браковете. Не веднъж групички, излезли пред блоковете в импровизираната градинака и чудно скалъпена детска площадка, се събираха и коментираха по въпроса.

Днес слънцето весело огря и даде надежда на хората за по-хубаво време. Те се измъкнаха от квадратните си студени „бърлоги“ и се разприказваха по пейките на припек.

Бай Васил повдигна кепето си, потърка с длан олисялата си глава и започна назидателно, като видя, че доста хора се събраха навън:

– Човек без семейство е като без основи. Няма сигурна почва, на която да стъпи.

Дядо Петър не остана назад и се обади бързо:

– Ако нямаш подкрепата, обичта, грижата и вниманието на близките, нямаш нищо.

– Без обич сме като птици с пречупени криле, – намеси се и Кера. – Ама кажи го сега на младите. Така им било по-добре, не им трябвали деца, да врякат и да им се завират в краката.

Атанаска въздъхна тежко:

– Какво знаят те?! Останах вдовица на 36 години, с мъжа ми нямахме деца. Разболях се и нямаше кой да ме погледне. Добре, че беше баба Пена от първия етаж, сама нямаше да мога да се оправя.

– Хората идват, приятели, колеги, – започна тъжно Гергана, – но не е като да имаш човек до себе си, който няма да си тръгне. Да те наглежда и да се грижи за теб.

– Това е смисълът на семейството, някой да знае, че друг мисли за него – каза Добрина, майка на три деца.

– Любовта не е само секс, а грижа, подкрепа, а това най-добре се усеща в семейството, – обади се Рангел свел тъжно очи надолу.

– Тръгнали да печелят много пари, да гонят слава, кариера да градят, но това не може да замени топлите и искрени отношения в едно семейство, – войнствено заяви бай Васил.

– Седим, говорим, ама и младите…. не слушат. Дай, Боже, да им се отворят ушите, та да се радваме на малки момиченца и момченца, които свои гнезда да свият, свои рожби да отгледат, – като благословия прозвуча гласът на баба Пена.

Тя продължи да върви като се вглеждаше в тревата. Край нея крачеше юноша доста източил се за годините си. Отдавна не бяха се разхождали заедно.

– Знаеш ли, след като се омъжих за баща ти, исках да имам дете. Но минаха три години, а аз още не можех да забременея. Много хора мислеха, че проблема е в мен и аз смятах, че е така.

Въздъхна и погледна вече порастналия си син.

– Не можех да си представя живота си без деца.

Болката, която беше изпитвала тогава се изписа на лицето ѝ. Приближи до едно дърво и затърси нещо по кората му. Засмя се и каза:

– Беше една нощ и аз не можех да заспя ….

Когато отдръпна ръката си от дървото, младежът се вгледа внимателно. Той забеляза букви, които едва се четяха: „МОЛЯ..“

– Не само децата обичат да дълбаят, – усмихна се тя.

– Какво е това? – попита синът.

– Молитва.

– За дете? – очите на юношата се уголемиха.

Тя кимна и прибави плахо:

– Дърветата по цял ден гледат към Бога.

Синът смръщи вежди.

– Знам, че това беше глупаво, но ……

Тя отново докосна дървото, погали го с длян върху издълбаното място и се обърна към сина си:

– Сега знаеш колко много са желани децата, а те често забравят това. Мислят си, че са бреме, а не сбъднато щастие.

Той приближи до нея и я прегърна.

Дъщеря ѝ се роди много бързо. Бяха я сложили до нея. Милваше мъничката влажна главичка, целуваше малките безпомощни пръстчета и плачеше изпълнена с обич.

– Голям късмет имате, момиченце е, – каза акушерката, напомняща ѝ за предстоящата процедура. – Повечето семейства, които искат да осиновят дете, търсят момиченца.

Завладяна от любов към своето бебе, примесена с ужас, че ще го загуби скоро, я накара да обгърне малкото телце сякаш искаше да го защити. Нима е възможно в такъв момент да изпита и радост и мъка?

Не мигна цяла нощ, страхувайки се, че ще загуби някой от оставащите ѝ мигове с детето. Беше милвала копринената коса на детето. С пръст очертаваше профила му. Разтваряше малките длани десетки и стотици пъти. Люля дъщеря си, когато се разплака. Притискаше я до гърдите си и нежно я целуваше.

Бе я разповила, за да види всеки сантиметър от детското телце. Усмихваше се на движещите се крачета. Смени подмокрените пелени и я уви в шала си. Изправи се до прозореца с детето на ръце и му показваше мрака и звездите.

А когато почувства, че сънят може да я пребори, започна да крачи из стаята, за да може още малко да подържи бебето в ръце.

Тя знаеше какво ще стане. Искаше да запази чувството, миризмата, звука и топлината на своето дете

Когато утрото настъпи, тя разбра, че всичко свърши. Стъпките и гласовете отвън я сковаха в неочакван мраз премесен със страх.

Влезе жена с бяла престилка и ѝ подаде документите.Тя взе писалката да подпише, погледна бебето и каза умолително:

– Моля ви помогнете ми!

– Надявам се, не се каниш да промениш решението си, – попита жената предпазливо.

Дълго време младата майка се колебаеше. Дали изобщо ще може да направи правилно нещата? Да задържи ли бебето? Ще успее ли да се грижи за него сама? Можеше да се премести някъде по-надалече от тук. Имаше достатъчно пари, за да отгледа дъщеря си, да ѝ осигури добър живот.

– Не мисля …, – започна младата майка, събирайки остатъците от силите си, – не мога…. да я дам. Искам да живея с нея.

Тя остави документите настрани, притисна детето силно до гърдите си и се разплака…..

Откритата e край бреговете на Западна Австралия, нов вид гигантска и изключително отровна медуза ируканджи – Keesingia Gigas. Направените изследвания са спрени напълно, тъй като животните изглежда, че нямат пипала.
Обикновените ируканджи медузи не надвишават размера на човешки нокът, а новата може да бъде с размерите на длан.
Keesingia Gigas за първи път е заснета през 1980 г., но първия образец е уловил само с рибарска мрежа през 2013 г. ученият Джон Кесинг в района на залива Шарк, в северо-западна Австралия. Медузата ируканджи е отровна, когато докосва човек причинява синдром Ируканджи – верига от паралитични ефекти, включващи силно главоболие, мускулни болки, гадене и повръщане, хипертония, тахикардия и белодробен оток. В някои случаи може да доведе до смърт.
Във всички снимки на медузите Keesingia Gigas не се виждат пипала, при уловените също.
Медузите винаги имат пипала. С тяхна помощ те хващат храната. Пипалата са там, където са концентрирани жилещите клетки, които помагат на медузите да убиват жертвите си.
Изследователите предполагат, че медузи Keesingia Gigas може да изхвърля пипалата си като средство за защита, както правят някои видове биолуминисцентни медузи, които изхвърлят своите светещи пипала, за да отвлече вниманието на хищниците. Но няма доказателства, че всички ируканджи могат да правят това.

Човешките пръсти нямат мускули. Образно казано, ние ги движим дистанционно.
Пръстите се движат чрез сухожилия управлявани от мускулите на предмишницата.
Когато е необходимо да огънем пръст, мускулите на предмишницата дърпат сухожилията, които задвижат пръста като марионетки.
В този процес са задействани 17 мускула на дланта и 18 на предмишницата.
Даже и в най-големият пръст няма мускули.
Странно е, че пръстите едни от най- подвижните части на човешкото тяло, сами по себе си не могат да се движат.