Откакто се помнеше, Велинов винаги бе обичал света около себе си. Не градовете, магистралите и изкуствените канали в родината си, а природата, вятъра, морето и земята.

Като малък, той прекарваше часове, загледан в движението на облаците, преминаващи над дома му. За него нямаше нищо по-хубаво от земята, на която живееше.

Беше деветгодишен, когато разбра, че тази земя е отнета от Северното море. Учителят му гордо обясняваше:

– Нашата родина е отвоювана. По бреговете бяха построени диги и бентове, за да може изобилстващото с живот морско дъно да бъде пресушено, култивирано и обработено. Това е чудо на човешката изобретателност и непримиримия човешки дух.

Дълго време младият Велинов смяташе, че създаването на родината му е една умишлена кражба от природата.

– Как може нещо да бъде отвоювано, когато нямаш право върху него? – питаше се често той.

Когато навърши десет години, осъзна, че едно от най-великите инженерни постижения е ограбване на природата заради човешката алчност.

Често го чуваха да казва:

– Хората нямат право да вършат това. Природата не би могла да ги спре и да се защити, докато човечеството я погубва.

За това Велинов посвети живота си на борбата за възстановяване на природата. Искаше да сложи край на непрестанния стремеж на човека да унищожи планетата си.

Тогава беше твърде млад, за да се включи във възникналото движение на зелените, което беше на мода в Европа, но стана природозащитник в колежа, докато изучаваше как да се опази околната среда.

Младостта му не се пречупи при стълкновенията с полицията. Той бе опитал не една атаки със сълзотворен газ. Активно участваше в среднощните непрестанни обсъждания и разисквания относно въпросите за запазване на природата. Сътрудничеше при отпечатването на нелегални вестници, в които се защитаваше природата от посегателството на човека.

Велинов имаше желание да бъде сред бунтуващите се студенти. Всички смятаха, че ще стане преподавател, след като получи докторската си степен, но го изхвърлиха от академичните среди, защото продължи природозащитната си активност.

Велинов вече не изпитваше огорчение, че са го отстранили, защото това го отведе в нова организация за защита на природата. Ако бе продължил да преподава, нямаше да създаде организация подобна на „Грийнпийс“.

Холандия е разположена на брега на Северно море и заема северозападната част на Средноевропейската равнина. Голяма част от нея се намира под морското равнище, но не е залята, благодарение на системи от язовири, които държат водата. Навсякъде, където водата от морето може да проникне във вътрешността на страната, холандците са построили високи и яки диги, за чието състояние трябва да следи всеки и да вдигне тревога, ако забележи, че някъде водата е пробила.
Една вечер едно осемгодишно момче се прибирало от гостуването на свои роднини. Вървейки по дигата на един язовир то дочуло бълбукане на вода. Момчето изтичало надолу и забелязало отвор, през който нахлувала вода. Тя се увеличавала и скоро можела да наводни града. Без много да мисли момчето скъсало единият си ръкав и затиснал образувалия се отвор. Водата спряла да тече, но не за дълго.
Тогава детето затиснало отвора с ръка и започнало да вика за помощ. Вече се стъмвало, а никой не идвал на помощ. Така момчето стояло  цяла нощ. Ръката му се вкоченила. Самото то замръзнало. Чувствало се много уморено. Цялото тяло го боляло, но не махнало ръката си от отвора.
На разсъмване от там минал свещеник, който се връщал от посещение при болен. Той чул слаби стонове, бързо слязъл долу и видял пребледнялото дете.
– Какво правиш тук? – попитал свещеникът.
– Одържам морето, – едва казало детето.
Свещеникът вдигнал тревога. Дошли хора и пробива в стената бил запълнен, а момчето отнесли в дома му.
Ние живеем в такава долина, където греха, злото и различни пороци със своите мътни води заплашват да залеят всичко. Господ ни призовава да застанем в пролома и да не позволим на тази мръсотия да залее света.