Когато сметна, че е настъпило благоприятно време, той се наведе към двамата мъже и заговори доверително:
— Голяма, много голяма работа….,— той умееше да сниши гласа си до необходимото, — но каквото ви кажа тук, между нас да си остане.
Нито работата беше голяма, нито бе нужно да се забулва с такава тайна, но Петър, така се казваше „известителя“, знаеше от дълъг опит, че такова думи винаги предразполагат събеседниците. Успя и сега. Двамата мъже кимнаха в потвърждение и наостриха уши.
— Днес минаха двама монаси, — продължи все така Петър. — И знаете ли какво носеха? …..Носеха мощите на света Петка.
— А, това ли било — нехайно рече Пепо и пренебрежително се облегна на стола. Но Тодор прочут с набожността си, каза нетърпеливо:
— Разказвай, разказвай нататък.
Петър се поколеба за миг. Дали да се престори на обиден и да се нацупи, но веднага се отказа.  Това нямаше да му донесе нищо.
— Нима не сте чували коя е света Петка? — продължи все така шепнешком.  — Преди една неделя игумена на нашия манастир сънувал чуден сън. Явил му се Дух божи, целият окъпан в неземна светлина, и с глас на медна тръба му казал: “ Иска ли да облекчи страдащите, да върне здравето на болните?  Тогава отиди на това и това пусто място и там изрови костите на света Петка“. На утрото игуменът повел братята от манастира, поръсил мястото със светена вода и щом копнали, разнесъл се звук на камбани и изведнъж пред тях се появили костите на светицата. И знаете ли какво чудо станало? Едва понесли мощите и насреща им — болна жена. Още от дете краката й били изсъхнали, после и лош цирей ослепил едното й око. Тя помолила за благослов. А те й дали да докосне с пръстите си свещените останки. И щом се допряла до тях, сляпото око на жената прогледнало, болните й нозе се изцерили и тя се изправила на тях.
Петър  без особена мъка съчини тази история, но после осъзна, че Пепо и Тодор бяха яки и здрави мъже, та  трябваше да измисли нещо по-засукано:
— Сто крачки по-нататък — ново чудо. Срещнали един отчаян човек  Някакви шмекери го изиграли, та изгубил всичко  и сега бил решил да посегне на живота си. И на него дали да се допре до костите.
— И веднага в джоба му се появили две кесии пълни с пари — през смях завърши вместо него Пепо. — Или може да са били три, а?
Без да губи самообладание Петър попита:
— И до твоите уши ли стигна разказът за тези чудеса?
Пепо троснато рече:
— И каква костичка ти оставиха тези монаси?
— Ей тази, най-мъничката. — Петър показа кутрето си. — Река от сълзи пролях, за да измоля една костичка да ми дадат. Е, склониха, но ми заповядаха за по-малко от хиляда лева да не я давам.
Тодор се прекръсти набожно, но Пепо се изсмя.
— Искаш ли пък сега аз да ти разкажа една история, Петре? Слушай, тя  по нищо не отстъпва на твоята, ще видиш. Едно птиченце ми каза, че във вторник, когато копаели гроб за баба Димитра там се навъртал и някакъв божи човек. Случило се, че извадили от земята няколко стари кости. „Божият служител“ ги събрал всичките и още на часа ги нарекъл: „Тази ще е от света Филомена, тази — от света Варвара, тази пък… от света Петка…
Цялата злоба, натрупана в Петър, избухна изведнъж. Той скочи, брада му трепереше от гняв, а очите му мятаха светкавици:
— Анатема на онзи, който дръзне да похули слугите Христови…
— По-кротко, по-кротко с анатемите, Петре — рече уж незлобливо Пепо, но имаше нещо в думите му, което подплаши Петър и  той грабна шапката си и набързо излезе навън.

Всяко животно си има своите особености, дори и при храненето.
Канята яде само охлюви. И ако наоколо няма нито един, става доста заядлива.
Зайците разполагат със страничен джоб в червата си, пълен с бактерии, където храната загнива и става по-лесна за храносмилане. Като поглъща собствените си фекалии, заекът се самонаторява.
Гмурецът поглъща пера. Никой не знае защо го прави. Може би перата помагат на птицата да повърне костите на рибата.
Поповете лъжички се хранят със техните собствени братя и сестри. Съществуват два вида от тях. Безобидно малки тревопасни и канибали с остри зъби. Познай какво се случва когато двата вида се съберат!
Един октопод ще изяде собственото си пипало, ако е много гладен. За негово щастие той израства отново.
Слоновете ходят в една пещера в планината Еглон в Източна Африка, за да хрупат скални отломки. Учените смятат, че скалите съдържат минерали, които са полезни за здравето на тези огромни животни.
Има още много интересни случаи, но за сега ще спра до тук.

Не е тайна, че хазартът оперира с голям брой на психолози. Всички тези хора в продължение на десетилетия са създали идеално място за игри, което привлича посетителите. Дизайна, осветлението, начина на комуникация с посетителите. правилата на казиното, всички това е отдавна обмислено и изпълнено. Никакви случайности, всичко се основава на логиката и психологията. Нека да видим какво прави казиното, за да привлича и задържа най-много посетители за дълго време.
В казиното няма часовник.
Ще се изненадате колко много хора не носят часовници. Естествено, собствениците на казина знаят това и използват отсъствието на часовниците за техните собствени интереси. Ясно е, че ако човек е увлечен в играта и часовници няма наоколо, той просто ще забрави за времето. и ще загуби повече пари от човек, който често поглежда часовника висящ на стената. Няма ден и нощ в казиното, времето е едно и също.
В казиното няма прозорци.
Това е една психологическа уловка. Ако имаше прозорци, посетителите лесно ще забележат смяната на деня и нощта. А тук е удобно и уютно, тъй като нищо не се променя. Колкото повече се задържаш на това място толкова повече пари ще изхарчиш.
Самата атмосфера в казиното привлича хората. Специфични звуци, приятно осветление и музика. Освен това служителите тук са винаги усмихнати, сякаш не се уморяват, а креслата са меки и удобни.
В края на крайщата е създадена почти домашна атмосфера, която не искаш да напуснеш или ако си тръгнеш отново и отново искаш да се върнеш тук. Разбираемо е, че колкото повече прекарвате времето си в такова заведение, толкова повече ще ви се изпразва джоба и банковата сметка.

Рени затвори вратата и се приближи до прозореца. Бръкна в джоба си и извади писмото, което я бе изненадало. „Сега е обедна почивка, всички излязоха и никой няма да ме безпокои“, – помисли си тя и отвори писмото.
Листът бе изпълнен с неравен дребен почерк.
„Здравей, Рени!
Пиша ви вашата леля от Варна. Не сме се виждали от двадесет и пет години, ако не и повече. Мисля, че за това е виновна моята покойна сестрица и ваша майка. Е и аз не съм ангел, но не е в това работа.
Аз отдавна съм вдовица. Погребах мъжа си, стопи се от алкохол. Нека Бог да го съди, често ме биеше. Синът ми порасна и не забелязах кога се свърза с лоша компания. Сега е в затвора, заради участие в групово изнасилване.
Сърцето ме боли като се върна назад в годините. Ето има си дом с градинка, кокошчиците ми носят яйчица, има море и слънце, всичко имам освен щастие. Няма човек без грях на този свят и аз си имам своите.
Не мога да забравя само един мъж, който дойде веднъж и аз му дадох стая през летния сезон. Бях млада, кръвта ми още гореше….Срещахме се, любовта ни бе силна и страстна. Фамилията му бе Пасков и беше от едно родопско село. Може и да си го срещала някъде? А може той и да не е от там. Какво съм се завайкала, от тогава минаха толкова много години….
Така че сега аз нямам деца, нито внуци. Ти ми остана една единствена, племенницо моя. Тъжно ми е без близък човек, често плача. Помня те, такава малка русолява с червени бузки. Та реших да те поканя на гости. Ела с мъжа и децата си, ако имаш семейство. А ако нямаш ела с приятелката си, за да не скучаеш тук, все пак ти си млад човек.
Свършвам до тук и чакам отговор.
Целувки: леля Катя.“
Рени изтри сълзите си и прочете писмото отново. Не бе получавала отдавна писмо. Тя много се изненада, когато намери в пощенската си кутия този пощенски плик.
Леля Катя, каква красива беше…, с тъмни, черни коси, черни вежди, дебели устни и … както се казва пищни форми. Това бе останало в паметта ѝ от посещенията във Варна, но това бе толкова отдавна.
Странно в детските си години Рени искаше да пътува, но никъде не отиваше. И накрая и се падна късмет, пътешествие до курортния град Варна на гости на сестрата на майка ѝ.

Група тинейджъри с ръководителката си влязоха в новооткрития универсален магазин. Момчетата смутено се оглеждаха наоколо, а момичетата забелязваха и най дребните неща в украсата, допълненията към щандовете, необичайния интериор, до сега неприлаган към никоя друга сграда.
Групата пое навътре. Всеки разглеждаше нещата, които го интересуваха, но гледаше да не се отдалечава много от другите.
Пазаруването завърши успешно и всички се насочиха към изхода. Изведнъж едно високо слабо момче усети, че някой му бърка в джоба. Погледна объркано жената, която нахално се опитваше да му набута в джоба кутия цигари. Извика смутено:
– Какво е това? Какво искате от мен? Махнете тази кутия от мен.
Момчето се изчерви и пъпките избили по лицето му още повече изпъкнаха на слабото му лице. Очилата му потънали в лека мъгла нацяло объркаха младежа.
Ръководителката на групата приближи, за да разбере какво се е случило:
– Какво става тук? – попита тя едрата жена увита в кафяв вълнен шал под, който се подаваше поизносена черна пола.
– Исках само да му продам една кутия цигари, – с дрезгав глас избоботи жената, – а той крещи, като проскубано пиле.
Момчето окопитило се, бързо каза:
– Но аз не пуша.
Жената го изгледа злорадо и се изсмя:
– Ти мъж ли си?… Не пушел…., – жената махна с ръка и се отдалечи от групата.
Така и не можаха да разберат логиката й. Ако не пушиш не си мъж или щом си мъж трябва непременно да пушиш. Групата дълго се вълнуваше след случилото си. Едни подкрепяха гледната точка на тази странна жена, а други се присмиваха на съученика си. А момчето беше смутено и объркано. Какво лошо има в това, че не пушиш?