Учител от едно средно училище в град Цюанчжоу от китайската провинция Фуцзян, забранил на учениците да идват на училище с вносни обувки. Даденото решение се аргументира с това, че в училище се идва да се получат знания, а не да се демонстрира благосъстоянието на семейството.

В решението се казва, че поведението на учениците, когато учениците се хвалят със скъпите си обувки и се сравняват помежду си, кой има най-хубавите, е в разрез със скромният начин на живот, който се опитват да внушат на децата в даденото учебно заведение.

В нововъведението има разпореждане, съгласно което, всички учащи се, от следващата седмица, трябва да идват на училище с обувки от местен производител.

Това съобщение било разпространено по социалната мрежа WeChat. Реакцията на родителите не била еднаква.

Някои от родителите намерили нововъведението достатъчно разумно и подкрепили инициативата на училищното ръководство. Те също смятат, че училището не е място, където трябва да се показват модни тоалети.

Друга част от родителите се чудели могат ли децата им да идват на училище с обувки от известни чуждестранни марки, като Nike или Adidas, които се правят в Китай.

Според оценката на Централната телевизия в Китай понякога спортните обувки с китайска марка са по-скъпи от вносните марки.

Така например, в китайския интернет магазин Taobao маратонките на известния производител Li-Ning достига цена 2030 долара, а маратонките с марка Nike можеш да си купиш за 44 долара. Истината е, че обувки от Li-Ning  в същият Taobao могат да се намерят и за 19 долара.

Т.е. принципа „вносна стока = скъпа стока“ не винаги е вярно.

Трябва да се отбележи, че ръководството на училището побързало да обяви, че учителят, който е изпратил съобщение до WeChat на „само отечествени обувки“ не е съвсем правилно разбрал издигнатата от училищното ръководство инициатива.

Любо Стефанов се стремеше винаги да показва на децата си, как Бог действа в живота им, чрез истински истории.

Ето какво им разказа веднъж за далечната 1962 г.

След началото на борбата за независимост на страната, хората трябваше да търсят убежище в гората далече от домовете си.

Един ден бащата на Любо и братовчедката му Мария отидоха за храна от другата страна на реката. Докато преминаваха по моста с хранителните продукти, бащата на Любо се подхлъзна и падна. Буйната вода веднага го погълна. Той не можеше да плува и започна отчаяно да се бори за живота си.

Когато съвсем се изтощи възрастният човек си помисли: „Боже, нека бъде твоята воля…“

Докато водите го носеха по течението, той усети нещо твърдо под краката си на дъното. С подновена надежда мъжът разбра, че се намира на скала.

– Тази невероятна случка, – каза Любо, – е пример за това, че всичко от живота си можем да поверим в Божиите ръце.

– Много пъти, – обади се по-малкия син на Любо, – като имам проблем, гледам да се справям сам, но в повечето случаи не успявам.

– Истинското разрешение на затруднението идва в мига, в който изтощението взема връх и обикновено аз се оставям в Божиите ръце, – каза тихо Любо.

Децата слушаха с широко отворени уста. Те не веднъж бяха опитвали Божията милост и любов в живота си, но сега научиха и друго, че без Божията помощ, те не биха се освободили така лесно от това, което ги гнети.

Любо прибра ръцете пред гърдите си и се помоли:

– Боже, помогни ни във време на отчаяние да помним че истинското разрешение на проблемите е при Теб. Амин.

Станчо след 11 години брак, абсолютно спокойно заявил на жена си:

– Подавам молба за развод и си тръгвам.

Надя изтръпна, но първата ѝ мисъл бе за децата. Синът ѝ Павел бе на пет години, а дъщеря ѝ Ана на четири.

„Ще мога ли сама да ги възпитам и да им дам усещане за семейство? – мислеше си Надя. – Като самотна майка, ще предам ли на децата си тези ценности, които ще са им необходими в живота?“

Всичкото, което тя разбираше в момента бе, че тя няма друг избор.

Почивните дни тя прекарваше с децата си. През седмицата Надя намираше време да се занимава с тях. Тримата често обсъждаха заедно въпроса: Защо  е необходимо да постъпваме правилно?

Това изискваше много време и енергия от Надя, а тя ги нямаше. Процесът на обучение не беше много лек.

Така минаха две години. На празника на майката Надя с децата си отиде на църква. Когато влязоха, на младата майка ѝ направиха впечатление красивите цветя в саксии, поставени от двете страни на олтара.

По време на службата свещеникът каза:

– Да бъдеш майка е най-трудната работа в живота. Всички майки заслужават признание и награда. Нека всяко дете дойде до олтара, да вземе едно цвете и да го даде на майка си в знак на благодарност и любов.

Децата на Надя се хванаха за ръце и тръгнаха към олтара заедно с другите момичета и момчета. С децата си Надя бе преживяла много тежко време. Тя се нуждаеше много от тяхната подкрепа.
Павел и Ана дълго избираха, те не можеха да определят какво да подарят на майка си. Това ги затрудняваше сериозно.

Изведнъж се раздаде радостен вик и децата с усмивка и гордост тръгнаха към Надя и ѝ подариха растението, което бяха избрали за подарък. С него те изразиха признателността си към майка си.

Надя изненадано и с неразбиране гледаше счупеният, смачкан и болен цвят, който ѝ подаде сияещият ѝ син. Тя се почувства унижена, но прие подаръка.

Децата съзнателно бяха избрали най-малкото и болно цвете. В действителност, то бе една изсъхнала пръчка без цвят.

„След като бяха избрали именно този цвят, – каза си Надя, – трябва да намеря сили да им се усмихна“.

След като излязоха от църквата, Надя попита децата:

– Какво ви накара да направите такъв странен изборѝ? Защо ми подарихте болно и изсъхнало растение?

Тогава синът ѝ с невероятна гордост каза:

– Защото на него му трябва ти, мамо. Нужна му е твоята грижа.

Сълзи нахлуха в Надените очи. Тя прегърна децата си. Те бяха направили най-скъпия подарък в деня на майката. Тя дори не бе мечтала за токова нещо.

“ Моята тежка и всеотдайна работа не е отишла напразно, – каза си Надя. – Сега не се съмнявам, че от децата ми ще израснат достойни хора“.

Мама …. Колко много се съдържа в тази дума! Нежната, безкористна майчина любов едва ли може да се сравни с нещо.

Молитвата на мама ни придружава навсякъде, тя привлича множество ангели на Бога за нашата защита.

Уверена съм, че милостивият Господ по особен начин реагира на въздишките на майките. Той внимателно събира в особен съд техните ходатайствени сълзи, проливани по цели нощи за отстъпилите си деца.

Всяка сълза е като скъпоценен тамян, благоухание приятно за Господа.

Любовта на майката никога няма да изчезне, защото нейния източник е Бог.

В съвременния свят много отдавна всичко се е обърнало с главата надолу. Жените все повече и повече стават „мъжествени“, забележете, не мъже. Вземат върху себе си съвсем не женска работа, а много мъже се превръщат в лентяи.

И това става, благодарение на нас жените. Да, скъпи мои, в това съм се убедила от свой личен опит и опита на мои  приятелки и познати.

Ние сами правим всичко, слагайки на собствените си крехки рамене съвсем не женски грижи и с гордост ги изпълняваме ….

Веднъж чух от един мъж, невероятно интересна концепция „тетка“. Оказва се, че „тетка“ е вредно същество, което живее във всяка жена и не ѝ дава правото да бъде щастлива.

От пръв поглед, няма нищо лошо в името „тетка“, но благодарение на него ставаме по-отговорни, подредени и организирани.

Но как се чувствате, жени? Като изтормозен кон.

И всички ние забравяме, че само щастливата майка има щастливи деца, а до любящата и уважаваща себе си жена винаги стои влюбен и стараещ се да я зарадва мъж.