Илия се бореше с негодуванието срещу баща си вече 30 години:

– Защо баща ми е толкова дистанциран? Той постоянно отсъства емоционално. Копнея за него, но той сякаш никога не бе готов или не бе способен да даде това, което очаквах.

Роза, сестрата на Илия се самоуби. Тя остави след себе си две малки деца.

Илия се обади по телефона на баща си:

– Трябва да дойдеш. Поне заради малките.

Отговорът силно разтърси и разочарова Илия:

– Не мога. Имам срещи, които не мога да отложа.

Илия се чувстваше предаден.

Седмица по късно втората жена на баща му, разказа на Илия за травмата, получена вследствие на случай, който баща му не е могъл да преживее:

– Той е бил само на три години, когато баща му се е самоубил пред него.

Тогава Илия разбра:

– Баща ми не е бил безсърдечен. Той е бил съкрушен. Мълчанието му не е било жестокост , а рана, която никога не бе заздравяла.

За първи път той видя баща си не като човек, който го е предал, а като момче, което бе предадено преди години.

Илия осъзна:

– Това е цикълът, който врагът иска да повтори. Раните, които остават не излекувани, се превръщат във вериги, които се предават. Освен ако някой не ги разкъса.

Врагът обича цикли като без бащинство, пристрастяване, срам, мълчание, малтретиране.

Ако не може да ви унищожи, ще се опита да ви държи заседнали в положения, които ще ви надживеят.

Ето как се формират крепостите, не само чрез травма, но и чрез повторение в следващото поколение.

Добрата новина е: Циклите могат да бъдат разчупени.

Разчупването на цикъла не означава да се преструваме, че болката не се е случила. Това означава:

Да казваме истината, дори когато е трудно.

Да търсим изцеление, дори когато боли.

Да избираме прошка.

Да бъдете настоящи за семейството си, дори когато не сте имали това, докато сте израснали.

Може да сте наследили болка, но не е нужно да я предавате на нататък.

Вие не сте жертва, вие сте победител в Христос.

Когато изберете да се борите за изцеление, вие не спасявате само себе си, а поколенията след вас.

Тони седеше сред приятели и сподели:

– Бил съм на една година, когато баща ми е починал. Когато майка ми се омъжи повторно, бях почти на шест.

– Какъв беше новият ти баща? – попита го Игнат.

Отговорът бе:

– Мечтаех за перфектен баща. Истинският човек, който стана мой баща, не можеше да се сравни с моя идеал.

– Всички имаме идеи за перфектния баща или поне за начините, по които нашите собствени бащи биха могли да бъдат по-добри, – отбеляза Огнян.

Самуил се усмихна:

– Има само един Отец, който е способен да обича съвършено. Когато изберем да следваме Исус, ние биваме осиновени в ново семейство, деца на нов Отец. Ставаме семейство от сестри и братя, лели и чичовци, приятели и бивши врагове. Ние сме общност от аутсайдери и сираци, наркомани и социални отпаднали, съзависими мъченици и самотни скептици, хамелеони, носещи се по течението, с други думи прекалено разрушени.

– Злото разкъсва, – сбърчи нос Захари. – Не ежедневните неща като удряне на пръст от крака или загуба на ключовете. По-скоро злото е разкъсването на нашия морален и духовен живот. Злото е силата, която работи срещу добротата на нашия Отец.

– За разлика от това, нашият Отец е този, който поправя разкъсванията, причинени от злото, – възкликна Недялко.

Бог копнее да бъде наш Отец.

Той се радва да бъде такъв за всеки от нас.

Баща и син караха колелета през парка.

Таткото бе малко по-напред. Той даваше инструкции на сина си:

– Завий наляво. Сега изправи, заобикаляме езеро.

Странно тук нещо не бе наред.

Малкото момче беше сляпо. То бе напълно зависимо от познатия глас на баща си сред игривите писъци и викове на другите деца.

Това не е много по-различно от пастирите, които водят овцете си и ги викат по име.

Връзката им е много близка. Овцете следват пастира, защото познават гласа му.

Като пастир на Божия народ Исус изобличава техните неуспешни водачи, които са „крадци“ и „лъжепастири“, защото се фокусират единствено върху собствените си интереси.

Господ, истинския Пастир, обещава вечен живот, като се жертва за Своите овце.

Има моменти, когато не можем да видим кой път да поемем или когато се чувстваме объркани от многото гласове, които изразяват мнения или очаквания.

Но когато се вслушваме в гласа на нашия Пастир в Писанието и следваме Неговите напътствия, Той ни предпазва от вземането на неразумни и дори опасни решения.

Емил бе навел глава, той потърка носа си и заяви:

– Чувството за изоставеност е много често срещано в нашето общество днес.

– За това си има причина, – повдигна рамене Здравко.

– И каква е тя? – попита Емил.

– Въпреки всички технологии и научен прогрес, много хора отричат ​​съществуването на Бог, което води до чувство на самота, гняв и изоставяне. Ако не съм създаден от Бог с цел, тогава нашето съществуване е просто случаен резултат от сблъсък на молекули, – обясни Здравко.

– Да, съгласен съм, – потвърди Емил. – Това води до чувство на носене в безцелна вселена, чувство на изоставеност без чувство за принадлежност. С други думи казано, не съм нужен на никого.

– Един от най-големите ни страхове е загубата на дълбоко ценени взаимоотношения, – поклати глава Здравко. – Независимо дали чрез изоставяне, отхвърляне, смърт или развод, ние се страхуваме да загубим тези, за които държим. Дълбоко болезнени преживявания като тези могат сериозно да подкопаят чувството ни за самоуважение.

– Все повече хора виждат как съпругът/съпругата им ги изоставя, как сродната им душа намира друг партньор, как приятелите им „продължават напред“ или как се сблъскват със загубата на родители, – отбеляза Емил.

– Много бащи отказват да поемат отговорност за децата си и става все по-често срещано майките да правят същото, оставяйки децата си в сиропиталища или на грижите на други. Може да преживеем отхвърляне и когато не сме избрани за спортен отбор, пренебрегнати за повишение или отхвърлени за позиция на представител на компания, – допълни Здравко.

– Резултатът често е мъчителна емоционална болка и объркване, чувство на изоставяне, отхвърляне, неадекватност и/или убеждението, че сме направили нещо нередно. Чувстваме се безполезни и започваме да вярваме, че заслужаваме лошо отношение, – с болка сподели Емил.

– Не сме сами, когато изпитвам такива чувства, – каза Здравко. – Това много по-често се случва, отколкото можем да си помислим, но тези чувства не отразяват истината за това какво Бог мисли за нас.

Изоставянето не е края. То няма последната дума.

Има начини да се справим с болката.

Исус е отговорът и Той е вечен.

Когато се събудеше сутрин Кремена изпиваше първата си чаша кафе. Чувстваше се невероятно.

В десет сутринта изпиваше втората чаша кафе. Този път имаше известно оживление, но не толкова, колкото преди.

Следобед, когато децата си лягаха да подремнат, тя изпиваше третата си чаша кафе, но този път нямаше оживление.

– Какво става? – питаше се Кремена. – Нима тялото ми свикна с кафето? Всяка чаша кафе доставя все по-малко и по-малко всеки път.

Кремена се замисли и стигна до следния извод:

– Същото е и с щастието. Всичко, което ни дава оживление от щастие, става все по-малко и по-малко следващия път. Може да е нова кола, нов тоалет или нов приятел. Каквото и да е, свикнали сме с него. Ето защо това, от което се нуждаем, не е щастие, а цел.

Тя въздъхна дълбоко:

– Ще бъдем удовлетворени само ако знаем защо сме тук на тази земя.

За да знаем защо сме тук, трябва да познаваме Бога, който ни е поставил на земята. И това е смисълът на предназначението. То никога не изчезва.