Аз намерих това, което търсих през цялото време. Моето съкровище, моята перла, това е Христос. И всичко, което Господарят иска от мен се заключава в думите:
„Дейвид, Аз те обичам. Позволи ми да те осиновя. Аз вече подписах всички необходими документи чрез кръвта на Сина Си. Сега ти си сънаследник с Него на всичко, което имам.“
Аз все още съм в процес на продажба на всичко, което имам. Все още се уча да дам време на Отца, моите мисли, моята воля, моите планове. Но знам, че всичко това сменям за съкровището. Продавам всичко, за да купя жива вода, хляба на живота, млякото и меда на радостта и покоя. И всичко това върша без пари. Цената е моята любов, моето доверие и моята вяра в Неговото Слово.
Каква необичайна сделка! Аз давам своето мръсно, дрипаво самочувствие и добрите си дела. Свалям износените чехли на своите усилия, оставам назад безсънните си нощи, прекарани на улицата на съмненията и страха, а в замяна получавам осиновлението на Царя.
Дейвид  Уилкерсън

Денят преваляше и слънцето скоро щеше да скрие и последните си лъчи, които от срам, че закъсняваха, обагриха околните облаци в червено.
Група младежи стояха край един стар склад. Разговаряха по групички. Бяха им обещали, камион за разтоварване и пари веднага на ръка след свършване на работата. Като става дума за разтоварване не си мислете, че групата бе специално подбрана. Тя съвсем не се състоеше само от яки и силни момчета. Само двама се открояваха с масивната си мускулатура, сякаш бяха излезли от някоя древна Олимпиада, където преди минути са премервали силите си. Те обикаляха наперено и пъчеха „напомпените“ си тела.
Две момчета малко в страни от групичките нещо се побутваха и весело се смееха.
– Виж го тоя Перколес, – каза едното от тях, сочейки показващия мускулите си младеж наблизо край тях.
Навярно имаше предвид легендарния Херкулес от гръцката митология, като бе вмъкнал само малка добавка, за да подчертае дразнещото го перчене на младежа.
Другия се засмя и посочи с ръка едно високо, мършаво момче:
– Не знам за този, но виж онзи Хер Кокалес – каза той на приятеля си, имитирайки умението му да изменя името на Херкулес в зависимост от човека насреща.
Изведнъж едно от момчетата извика:
– Какво прави този малчо тук? Каква работа може да се очаква от него?
– Остави го, той е втора употреба, – засмя се един дебеланко и намигна на останалите.
Така и не се разбра, какво точно имаше в предвид пълното момче. Дали не приемаха сериозно работата му или че беше толкова дребен, та не очакваха да свърши кой знае колко работа.
Закачките и подмятанията продължиха, докато дойде камиона.
В тази надпревара между кашони, щайги и напрегнати момчешки тела се отличиха Хер Кокалес и онова невзрачно момче „втора употреба“. „Перколесите“ се криеха в настъпващата нощ и носеха по нещо от време на време, колкото да се каже, че и те са работили.
Сила се доказва, не чрез показност, а с истински дела.

Един мъдрец узнал, че града им ще бъде нападнат, благодарение на умението си да предвижда. Той споделил това със съседа си, който бил честен и не се изкушавал в светските дела.
– Сигурен съм, че си прав, – казал съседа. – Ти трябва да отидеш и да разкажеш това на губернатора на града. Но за да ти повярват, кажи, че си го научил не с помощта на мъдростта, а на астрологията.
Мъдрецът се вслушал в предупреждението на съседа, били взети необходимите мерки и градът бил спасен.
Не е ли странно, че хората са склонни да вярват на всяка измишльотина и небивалица, но не и на истината?

От 1483 г. до 1520 г. в Италия живеел известният художник Рафаел Санти. Той бил назначен от папа Лъв X за главен архитект за строителството на катедралата Св. Петър в Рим.
На купола на построения храм Рафаел нарисувал апостолите Петър и Павел. На един от кардиналите му се сторило, че на лицата на апостолите художникът е придал неестествен червен отенък.
– Аз ги нарисувах такива каквито се в небето, – казал Рафаел, – а ако са с много зачервени лица, достопочтени, то е поради вашето лошо управление на църквата.
Да, Рафаел е прав трябва да се срамуваме от църковното управление не само на небето, но и тук на земята.
Истинския християнски пастир силно преживява духовните нужди на хората, които са около него. В тези преживявания той трябва да възприема хорските страдания и нуждите на хората като свои собствени. Нужно е да проявява състрадание и да обича погиващите. Пастирската зрялост се определя именно от това.
Ако личното участие на пастира отсъства в съдбата и мъката на нуждаещия се, неговите дела не струват нищо. Не напразно се казва, че ако делата не съответстват на думите, за такова пастирство трябва да се срамуваме.

Веднъж Суворов извикал един от офицерите си, който се отличавал с прекомерната си словоохотливост. Затваряйки вратата Суворов си дал вид, че ще му повери накакъва секретна тайна. Той казал на офицера:
– Вие имате един много зъл враг, който на всяка крачка ви пакости.
Разтревожен от новината, офицерът започнал да прехвърла бързо враговете си. Той изговарял на глас имената им, но Суворов все махал с ръка и казвал:
– Не, не е този.
Тогава Суворов приближил на пръсти до прозореца, а после до вратата, като проверявал дали някой не ги подслушва и пошепнал на офицера:
– Изплезете си езика!
Офицерът се подчинил. Тогава Суворов сочейки езика му казал:
– Ето вашият най-зъл враг!
Много беди са били причинени и се причиняват от неумелото използване на езика. Езикът е най-добрият и най-вредния орган у човека. Той е малък, но чрез него се правят велики дела.
Колко много зло има в неубоздания език!