Принцеса Солм, почетна дама в двора на Наполеон III и  негова братовчедка, заминала по здравословни причини за Швейцария.
Попаднала в едно отдалечено градче в Унтервалден. Жителите на това селище, обкръжено отвред от високи планини, са запазили и до днес простите и здрави нрави на прадедите си. Женят се млади, през деня правят часовници, а през нощта — деца. По време на големите празници танцуват в двора на някакъв стар господарски замък.
Гореспоменатата знатна дама, обзета от любопитство решила да присъствува на едно от тези вечерни забавления.
Отишла там облечена или по-точно разсъблечена по последната парижка и светска мода. Но при вида на голите рамене добрите провинциалистки, които показвали своите само на съпрузите си, отстъпили ужасени, вземайки г. Солм за лека жена, защото била… деколтирана.

Денят беше петък. Около обяд валеше силно. Тъкмо се готвеше да седна на масата, когато вратата на стаята се отвари шумно и насреща си той видя една дама.
Тя бе висока и руса. Много красива, макар и малко изкаляна. Тази неочаквана посетителка беше три четвърти англичанка. Тя пътуваше на кон по тези места, за да ги опознае. В този дома беше потърсила подслон от дъжда.
След като поизсуши дрехите си край печката, тя заяви със смях:
– Знаете ли, не съм обядвала.
Домакинът се смути, беше петък и на  трапеза имаше само цвекло и таратор.
От първото тя не пожела да яде, като каза:
– У нас дават цвеклото само на свинете!
Но тараторът й се хареса много. Тя го изяде и поиска още, като възкликваше от време на време:
– Какво вкусно ястие! Жалко, че смърди толкова! Не можете ли да правите таратор без чесън?

Една римска дама се обърнала към един равин:
– Твоя Бог привлича при Себе Си, когото Той хареса и не зачита справедливостта.
Равинът поставил пред нея кошница със смокини и тя си взела от най-хубавите. Тогава равинът казал:
– Ти знаеш как да направиш мъдър избор, а защо твърдиш, че Всевишния не знае? Той избира и привлича  към Себе Си онези, чийто сърца са чисти и отзивчиви, а когато го следват вършат добри дела.

Мери Кингсли е била невероятна жена от Векторианаската епоха. Тя заменя скучния живот в Англия с увлекателно пътешествие в Западна Африка.
На една от малкото й фотографии можете да видите Мери, като слабичка, изпълнена с достойнство дама, с гордо вдигната глава и решителен поглед.
Нейният баща бил частен лекар и много пътешествал по света. Докато лекувал, той се запознавал с етнографията на местните. Бил добър познавач на природата.  От неговите разкази за пътешествията, Мери била във възторг и в нея се пробудил копнеж да пътува. Опитвайки се да бъде полезна на баща си, девойката се ровела в книги по история, географски открития, химия, зоология и медицина.
След смъртта на родителите си тя решава да се отправи към Африка, за да се запознае с живота и местните нрави на племената. От книгите тя е почерпила много знания за природата и обществото, а сега на практика искала да опознае света, отличаващ се от нейното обкръжение.
И накрая, тя отплувала далеч от дома си, с голям водоустойчив куфари пълни с одеяла, обувки, книги и множество други неща, който не се побирали в дамската й чантичка. През целият си път си задавала въпроса, защо товарните кораби плаващи покрай бреговете на Западна Африка, не продават билети за връщане и защо в разговорника, който и връчили, първата фраза била: “Помощ, потъвам“.
При изследванията си в Африка тя се представяла за търговец или че издирва изчезналия си съпруг. За сметка на тези малки хитрости, тя могла да обясни посещението си там, където неправилно биха изтълкували пребиваването на бяла жена.
По време на пътуванията си Мери Кингсли събрала колекция от неизвестни образци на насекоми и риби. Изследвала екваториалният район на река Огооуе. Проникнала в джунглата където се срещнала с канибали. Изкачила планината Камерун. Тя била една от първите, които изучила и описала изкуствата, занаятите и начина на живот на местните африкански племена, с който се срещнала.
Когато се завърнала в Англия Мери Кингсли четяла лекции и написала редица книги, в които се опитвала да запознае англичаните с живота на кореното население на Западна Африка. С надежда, че британската империя ще може да подобри живота на черния континент.

Денят преваляше. Последните лъчи на огненото кълбо се отразяваха в огромните витрини на многоетажния магазин. Тълпата изпълваше улицата и никой не забелязваше малчугана, вперил жадни си очи в примамливите неща, изящно наредени зад осветените стъкла на витрините.
Под окъсаните му панталонки се подаваха чифт, покрити с кал, боси немирници. Те цял ден кръстосваха на воля, но сега привлечени от чудесата зад витрината, стояха заковани. Под късата му изгубила цвята си ризка, надвесила се над къркорещото му коремче, туптеше малко,  детско сърчице, изпълнено с желания и мечти. Буйните кичури покриващи мургавото му личице, леко се полюшваха от немирния вятър.
До него спря една възрастна дама. Подаде ръка на детето и двамата влязоха в магазина. Тук малчугана получи дрешки, обувки и играчки. Когато излизаха през огромната въртяща се врата, малките му зъбки все още хрупаха нещо, което със сладост изпълваше съзнанието му.
Застанал в нерешителност до побелялата жена, детето плахо попита:
– Лельо, вие Бог ли сте?
– Не, моето момче, но съм негова дъщеря.
Очите на малчугана заискряха с топлина и признателност. Възторженият му глас разтърси тишината:
– Така си и знаех, че сте от неговото семейство.