Влади вървеше навел глава. Подритваше с крак по-големите камъчета, но на душата му бе тягостно.

Нещо бе загубил, но какво?

Пребърка джобовете си на панталоните си. Там откри гумичка, смачкана хартия от бонбон, кламер, малък пирон и дребен фъстък.

– Няма го тука, – разочаровано заключи Влади. – Сигурно съм го забравил в къщи.

И той забърза към дома, но походката му бе вяла без всякакъв ентусиазъм.

Най-странното бе, че той не знаеше какво точно бе изгубил. Не можеше дори да си представи как изглежда, но вярваше, че ако го открие ще се почувства по-добре.

Влади видя на пътя момиченце, което жално гледаше окървавеното си коляно и плачеше. Момчето се съжали над него. Помогна му да се изправи, а момиченцето му се усмихна.

Прибра се в къщи и помогна на майка си да измие чиниите, които бяха напълнили мивката.

Приятелят му го извика и той се отзова веднага:

– Какво става Гошо?

– Топката е спаднала. Дали не съм я спукал? – гласът на приятелят му звучеше отчаяно.

– Чакай ще донеса помпата и ще проверим заедно това.

Бяха достатъчни само няколко напомпвания и топката придоби нормалната си форма.

Гошо засия:

– Не е спукана! Ураааааа…..

Владо видя баба Мара с две пълни чанти и ѝ помогна да ги отнесе до третия етаж.

На връщане забеляза Мурджо, който се излегна по гръб. Владо го погъделичка по корема и долови доволното скимтене на кучето.

След това пренесе една маса в мазето с баща си и един сандък на чичо Петър до гаража му.

Изведнъж Владо усети, че нещо дълбоко в него се размърда.

И преди да разбере какво точно се случва, той се усмихна, а смехът му се разнесе звънко наоколо.

– Ето това е нещото, – възторжено възкликна Владо, – , което бях загубил.

Радостта му нямаше край и той затанцува някакъв само на него известен танц.

Денят бе хубав. Въпреки силното слънце, лекия ветрец помагаше на двамата катерачи да не го усещат. Бяха много близо до върха.

Спряха за почивка и се огледаха. Том, както винаги първо се хвана за бутилката с водата. Лицето му бе почервеняло.

– Не бързай, – посъветва го баща му. – Пий бавно, на глътки!

Том му се усмихна и продължи да унищожава водата от бутилката.

Бащата забеляза орел и се загледа в полета му.

Том въздъхна облекчено и хвърли на земята празното шише.

– Виж, – баща му посочи с ръка орела. – Този е от най-добрите в пилотирането.

– Е, всички птици летят, – възрази Том.

– Да, но той има способност да се издига над всяка буря. Докато другите птици дори не могат да излетят заради метеорологичните условия, той се втурва напред.

– Сигурно има нещо особено в крилете, – заинтересовано се обади Том.

– Орловото перо е проектирано по такъв начин, че да се стеснява към края, образувайки прорези. Те служат като амортисьори. Разчитайки на Божия Дух, ние ставаме като орли с амортисьори ….

– Какво? – ококори учудено очи Том.

– Нека обясня, – почеса се бащата по тила. – Когато по пътя ни се появи нещо, което се опитва да ни удари или дори да ни събори, да открадне радостта или мира ни, Светият Дух работи като амортисьор. Благодарение на Него ние не падаме, но оставаме на място и продължаваме да вървим напред. Ти и аз ставаме като орли, ако се надяваме на Господ и приемем в сърцата си корекциите, които Светият Дух прави в живота ни, за да не се отклоняваме от пътя си!

– Колко високо летят, – възкликна Том. – А какви ли им изглеждаме? Сигурно, като малки пълзящи буболечки.

– Орлите виждат пет пъти по-добре от хората, – обясни бащата. – На нас с теб Бог ни е дал духовни очи. Той ни изпълва със своето разбиране и милост в моменти, когато изглежда нормално да отговорим на грубостта с грубост.

– Тогава ние имаме по-добро зрение от орела, – засмя се Том, – защото сме в състояние, да видим нещо по-дълбоко и съкровено.

Бащата потупа сина си по гърба:

– Така е, прав си, – потвърди той.

Двамата седяха и наблюдаваха как орелът се рее във въздуха.

– Някои орли са способни да развият скорост до 320 километра в час, – продължи бащата разказа си за орлите. – Благодарение на уникалните си способности те виждат плячка, която е много далеч от тях, и се втурват към нея, за да я атакуват.

– И лети със същата скорост до плячката си?

– Не, на четири метра от целта, махането на крилата на орела действа като спирачка за намаляване на скоростта на полета. Това е необходимо, за да може да грабне плячка. По същия начин, ако имаме затруднения с хората около нас, идват моменти, когато трябва да кажем „стоп“ на себе си.

– За това „стоп“ не ми стана много ясно обясни ми, – помоли Том.

– Много просто. Всичко върви наред и изведнъж възниква сериозен проблем, който изисква твоето внимание. И в такъв момент трябва да се държиш като орлите, да спреш моментално. Необходимо е да натиснеш бутона за спиране навреме, за да предотвратиш конфликт или неприятно събитие. Господ ни е дал всичко необходимо, за да можем да направим точно това.

Време е да спрем и да освободим място за Господа и то не какво да е, а трона на собственото ни Аз.

В днешно време много хора загубиха работата си, други близки и приятели. Някои се чудят как да плащат наемите си, други се нуждаят от храна.

А ние какво правим?

Динко успяваше някак си да свърже двата края. По някакво чудо не го бяха уволнили. И той се чувстваше ако не щастлив, то поне бе доволен.

Сутринта Динко срещна по стълбите съседа си и се загледа в омърлушената му физиономия. Човекът бе привел рамене, сякаш носеше голям товар на гърба си, само дето не пъшкаше.

– Здравей, бай Сотире, – дружелюбно го поздрави Динко. – Съчувствам ти и те разбирам в какво тежко положение се намираш. Не се притеснявай. Вдигни главата. Всичко ще се оправи.

Съседът го погледна тъжно и си помисли:

„Лесно му е на него. Сам е, ни семейство, ни деца, даже и куче няма. Още ходи на работа, а аз какво да правя?“

Малко по-надолу някъде към втория етаж Сотир срещна Добри, който носеше две пълни чанти с продукти. Навярно бе пазарувал.

– Добър ден, бай Сотире, – поздрави Добри, след което остави торбите на земята.

Отдели няколко пакета и ги подаде на смаяния мъж срещу себе си.

– Вземи, това е за семейството ти. Чух, че си останал без работа.

– Но защо, нямаше нужда …, – смутено каза Сотир.

– Взимай, взимай, не се притеснявай. Нали в един вход живеем, трябва да си помагаме.

– Благодаря, – Сотир смотолеви объркано.

Той държеше смаян пакетите.

След това се обърна проследявайки с поглед Добри, който се изниза бързо нагоре.

– Чух, че някой ми е платил наема, сметките за тока и водата, – рече си Сотир. – Дали не е той? Добро момче е. Жена му скоро почина, но той все гледа на другите да помага.

Емпатията не е достатъчна. В такова тежко време, хората се нуждаят от истинска помощ, която е повече от пожелание.

Людете не се нуждаят от думите ви, а от храна, средства, ………

Истинската вяра е практична. Тя възпроизвежда състрадание и включва нуждите на хората.

Вашият отговор на болката на хората във вашето обкръжение, ще им покаже това, в което вярвате.

Окажете по практичен начин помощ на тези около вас, така ще им разкриете Христовата любов.

Кирил бе отзивчив човек. Посещаваше приятели и познати в болницата и им носеше утеха.

При едно от свижданията на близък човек Кирил се запозна с Минчо.

Странен индивид бе този болен. Груб и непризнателен към хората.

Когато Кирил се опита да сподели с него Благата вест, младежът троснато отвърна:

– Аз не вярвам в Бога. Дори съм враждебно настроен към църквата.

– Но защо? Някой от църквата ли те е наранил? – попита Кирил.

Минчо му обърна гръб и му даде да разбере, че не желае повече да разговаря с него.

След две седмици Кирил посети сестра си, която бе скоро постъпила в болницата. Тя го посрещна с радост:

– Благодаря ти, че дойде. Тук има един младеж, който се държи арогантно със всички. В съседната стая е. Много шум вдига.

– Да не би да се казва Минчо? – попита Кирил.

– Да, да същият, – потвърди сестра му със недоволно изражение на лицето.

Кирил си спомни, как този младеж бе отказал да говори с него, но реши въпреки всичко да го посети.

Когато Минчо го видя бе много изненадан, но не го изгони.

Кирил забеляза голяма татуировка на ръката му. Там имаше пет букви IDDQD, които нищо не значеха за него.

Минчо забеляза , че погледът на Кирил бе привлечен от неговата татуировка.

– Това е кодът на безсмъртието в компютърната игра Doom, – гордо отбеляза Минчо. – Ако го въведете, персонажът не може да бъде убит.

– Аз също имам код на безсмъртието, – каза Кирил.

– Код ли? Какъв код? – очите на Минчо щяха да изскочат от любопитство.

– Христос воскресе! – това е моят код за безсмъртие, усмихна се дружелюбно Кирил.

Двамата си поговориха, като засегнаха и други различни теми от безсмъртния код.

Седмица по-късно, когато Кирил отново посещаваше болен, медицинската сестра го пресрещна и му каза:

– Какво направихте на Минчо? Не мога да го позная. Не псува, не отговаря нахално ….. Дори се усмихва и е любезен.

– Просто получи истинският код на безсмъртието, – каза Кирил.

Един ден Иван се изкачи до върха на планината. Той се възхити от това, което виждаше от там.

Стори му се , че някой му говори. Напрегна слуха си и долови тих глас:

– Това е твоето наследство.

И Иван тръгна да вземе това, което бе негово.

Докато вървеше пред него застана човек, който сложи ръка на гърдите му и го възпираше да продължи по-нататък.

– Кой си ти? – попита Иван.

– Твоите борби.

Иван се натъжи.

– Нима няма да стигна до моето наследство?

Нещо го накара и той погледна през рамо си назад. Изненадата му бе голяма.

Десет ръце на мъже бяха опрени на гърба му.

– Кои сте вие?

Последва кратък отговор:

– Твоята цел.

Иван се замисли. Той все още не можеше да разбере всичко, което му се случваше.

– Какво става? Нищо не разбирам! – и безпомощно отпусна ръце.

Удари гръм. Полъхна вятър. И Иван долови тих глас:

– Твоята цел е по-голяма от борбите, които водиш.

С какво се борите днес?

Болест? Мненията на другите хора за вас? Отхвърляне? Несигурност? Наркотик или алкохол? Гняв ? ……..

Без значение каква е вашата борба, винаги помнете, че целта ви е по-голяма от вашата борба!