Не е ясно къде са се целили, но снарядите попаднали в детски приют в малко виетнамско село, в което се намирала група мисионери. Всичките мисионери и две от децата били убити, няколко от останалите били ранени, в това число и осем годишно момиче.
Селяните поискали медицинска помощ от съседния град, в който имало връзка с американски войници.
Най-накрая дошъл военен лекар с медицинска сестра и комплект от медицински инструменти. Те открили, че момичето се намира в критично състояние. Ако не вземели веднага мерки, то щяло до умре от шок или загуба на кръв.
За преливане на кръв им трябвало спешно донор от същата група, която имало момичето. След бърз анализ, се установило, че никой от американците не притежава същата група, но някои от останалите деца, които не били ранени, я имали.
Лекарят, които не знаели добре виетнамски, къде с думи, къде с жестове, обяснили на уплашените деца, че ако момичето не получи кръв, ще умре.
Попитал дали някое от децата би се съгласило да даде кръв. Децата широко отворили очи и замълчали. След няколко напрегнати минути се вдигнала малка трепереща ръка, бързо се свалила и отново с вдигнала.
– Благодаря, – казала медицинската сестра, – как се казваш?
– Хан, – казало момчето.
Сложили Хан на леглото, намазали му ръката със спирт и вкарали във вената му игла. По време на тази процедура Хан лежал, не се движел и мълчал, но след минута се разплакал и бързо закрил лицето си със свободната си ръка.
– Боли ли те Хан? – попитал лекарят.
Хан поклатил отрицателно глава, след няколко секунди отново избухнал в плач и се опитал да сдържи плача си.
– Боли ли те Хан? – попитал докторът отново, но момчето отрицателно кимнало с глава.
След време редките проплаквания се превърнали в равномерен тих плач. Момчето затворило очи и захапал юмрука си, за да задържи риданията си.
Лекарят започнал да се безпокои: „Какво не е наред?“
В този момент дошла на помощ една медицинска сестра виетнамка. Като видяла страданието на момчето, го попитала нещо на виетнамски, изслушала го и му казала нещо с успокоителен тон. Момчето веднага спряло да плаче, тя му кимнала насърчително и на лицето на детето се появило облекчение.
Медицинската сестра казала на лекарят:
– Той си мисли, че умира. Не ви е разбрал. Помислил си е, че искате неговата кръв, за да спасите живота на момичето.
– Но защо се е съгласил тогава? – попитал лекарят.
Виетнамката превела въпроса на момчето и то казало:
– Ние сме приятели …..

Това се случило през 70-те години на миналия век. В СССР докарали група африкански младежи, за които съветския народ знаел, че закусват с човешка плът
Настанили ги в един пионерски лагер. За да просветят новодошлите поставили в общите палатки телевизор.
Тъмнокожите момчета и момичета проявили жив интерес към тях. Постоянно сочели с пръсти по екрана и особено се заинтересували от устройството за превключване на програмите.
По-късно се оказало, че те за първи път виждали черно-бели телевизори …

Боб се облегна на младежа, почти седна върху краката му, вдигна очи и изплези език. Никола го погледна тъжно.

Преди три години бе спасил кучето от сигурна смърт и нито за миг не съжаляваше за постъпката си.

Боб бе ловджийско куче, порода ритрийвър, при това беше много красиво. Козината му бе червена с бяло на носа, под брадичката и по лапите. Пухкавата му опашка непрекъснато се размахваше. Имаше благ поглед. И много обичаше Никола.

Откакто го прибра имаше безброй спорове с баща си за кучето.

– Няма място за това куче в къщи! – викаше баща му. – Такова куче трябва да тича. Мислиш ли, че някой ще го вземе? Такова куче ще те измори. Само почакай и ще видиш.

Боб може да обикаля до изнемога целия квартал, но качеше ли се в кола или камион, държеше се прилично. Въпреки това баща му не прие животното.

Никола погали кучето и го почеса зад ушите, а гласът на баща му отекваше в главата му:

– Изправи се! Намали! Гледай напред.

Не можеше да отиде там с другите. Просто не можеше. Най-много да обиколи наблизо и да чака за вести по радиостанцията.

Издирването предната нощ бе продължило цели седем часа. По всичко личеше, че не можеха да очакват добри новини, преди да се приберат хората от охраната.

Бяха започнали да говорят по-скоро за откриване на останки, отколкото за спасяване. Сърцето му да се свиваше и  усещаше някаква празнота, безпомощност, гняв и объркване.

Как можа да се случи това? Баща му беше изчезнал с група, която съпровождаше до близкия връх.
Бяха загубили връзка късно следобед. През нощта ръмеше и беше много студено. Изпратиха екипи, които обърнаха всичо наоколо, но не откриха нищо.

Никола мислеше да пусне Боб. Животното познаваше миризмата на баща му, макар и да не се обичаха много двамата с кучето, но го предупредиха:
– Не тръгвайте сам! И вие можете да изчезнете. Не се знае, какво точно се е случило.
И Никола чакаше, но надеждата, че ще види баща си отново жив, се бе загубила ….

В Буенос Айрес на старите скейборди дават втори живот. От тях правят електрически китари. С това се занимава аржентинецът Ескуел Галасо. Подобни инструменти са много търсени.
Например, на такива свири американската рок група Pearl Jam. Галасо е отворил своя работилница в района Алмагро. Той премахва от дъските лепкавото покритие и ги освобождава от колелетата.
Идеята да прави от тях китари дошла след разговор с един  скейбордист. Той разказал на Галасо, че на практика на веки две седмици той чупи поредната дъска, направена от клен.
Скейбордът се прави от твърда дървесина и в изработката му се влага много енергия. Първо се взима дъска, след това се нанася боята, придава ѝ се определена форма, нанася се съответна графика, а след това скейбордистът поставя своя знак. И всичкото това се хвърля в кофата за боклук на всеки две седмици.
Така Галасо решил да прави музикални инструменти, които нарекъл скей-китари. Те са интересни за тези музиканти, които търсят нещо необичайно.
Такива китари се продават в социалните мрежи. Групата Pearl Jam, която използва такива инструменти е посветила една от песните си на Галасо. Тя се нарича „Аз вярвам в чудеса“.

Сок от прясно зеле действа лечебно при язва. Предпазва и от развитието на експериментални язви.
Сок от главесто зеле се прилага и като средство, тонизиращо двигателната функция на стомаха и червата. Той отстранява запека, болката, потиска гаденето и повръщането. Прилага се и при възпаление на жлъчните пътища.
Употребява се по следния начин.
Сокът от главесто зеле се използува в прясно състояние по 1/2 кафена чаша 2-3 пъти дневно преди ядене.
Главестото зеле се прилага и в изсушен вид. Смесено в равни количества със захар по 1-2 супени лъжици, разтворени във вода, се приема 30 минути преди хранене.
В главестото зеле се съдържат: Витамин U, метилметионин, холин, бетаин, инозитол и метилметионин, 30-40 % витамин С, витамини от групата В и витамин Р, аминокиселини, специфични ферменти, които разграждат белтъчните вещества. Минералният състав на зелето включва и редица микроелементи.
В многобройните си разновидности и стотици сортове зелето се отглежда във всички страни с умерен климат и е една от най-важните зеленчукови култури.