Наблюдението на същества създадени от Господа са извор на познание., от който можем да черпим без прекъсване.

От мравките научаваме да трупаме запаси за трудни моменти, от пчелите как се постига ред, от змиите невъзможността да се движим по известни следи. Мисля, че като премахнем особеностите на всеки вид има нещо, което ги обединява и това е инстинкта за самосъхранение.

У всеки у нас има нещо, което ни подтиква да живеем, което ни зове, да не даваме да бъдем отнесени от деморализацията, което ни учи, че след буря идва спокойствие.

На благословения дар вложен в нас от Създателя се дължи това, че неприятности ни нападат, но не ни унищожават. Загубата на един човек не ни обезоръжава напълно. Дори импулсът да се борим срещу смъртта на едно любимо същество не ни завлича в гроба.

Знам, че съществуват и изключения. Не малко са и тези, които не могат да устоят на жестоките превратности на съдбата.

Но нещо вътре в нас ни казва да устоим, да се вкопчим в живота със нокти и зъби, да продължим да се борим, защото още не е даден сигналът, борбата още не е свършила. Звучат последните акорди на песента, но театралното представление още не е приключило.

Само със смъртта свършват мислите, проектите, плановете, които са били в човешкото сърце, но дори и тогава, ако човек е познал Създателя си, това не е нещастие, а стъпка към едно по-добро място.

А докато дойде този преход, трябва да продължим да живеем и да го направим по най-достойния начин.

Човеците са като виното. Злите страдат и боледуват и болката и мъката превръщат в оцет една душа, която би могла да бъде приятна и сладка. Добрите също преминават през трудности и имат същия горчив опит, но също като качествените вина не се вгорчават, а с течение на годините стават все по добри.

Основана е през 1907 г. Жителите на столицата в България я наричат Руската църква. Била е предназначена за дипломатическата мисия на руската държава в България.
Църквата „Св. Никола Мирликиийски“ е православна църква построена в България и една от най-красивите църкви разположена близо до църквата „Александър Невски“.
Изграждането на църквата е продължило в продължение на няколко години. А самата тя е осветена през 1914 г., в навечерието на Първата световна война. Църквата е построена на мястото на руското посолство в София. Проекта на храма е изработен от Михаил Преображенски специално за нуждите на руските емигранти в българската столица.
След революцията от 1917 г. църквата е отворена за всички руски емигранти в България.
Храма е построен в традициите на руската църковна архитектура с древноруски елементи, като купол във вид на „луковица“. В съчетание с традиционната руска мозайка и резба, църквата носи отпечатъка на съвременната архитектура..
Стените на храма са рисувани от руски художници, начело с Василий Перминов. В иконостаса са поставени 4 икони, които се явяват копие на иконите в Киевския събор на Св. Владимир. Това са изключителни образци на руската иконна живопис от началото на XX век. Църковни камбани са дарени на църквата от император Николай II.
След 1947 г., църквата е била прехвърлена към Московската патриаршия.
В криптата на храма е гробът на първия архиепископ на Църквата св. Серафим Соболев. По мнението на много православни християни, Серафим е бил чудотворец.

Живял някога един богат търговец. Той имал четири жени.
Четвъртата си жена търговецът обичал  повече от всичко. Той я обличал в красиви дрехи украсявал я със скъпоценни накити. Грижел се за нея и я пазел.
Третата си жена търговецът обичал също силно. Много се гордеел с нея и се стараел при всяка възможност да я показва на приятелите си. Въпреки това, той се страхувал, че тя може да си тръгне и да отиде при друг.
Търговецът обичал и втората си жена. Тя била много внимателна и търпелива. Когато търговецът срещнел трудности винаги се обръщал за помощ към нея. И тя му помагала да премине през тежките времена.
Първата жена на търговеца била много лоялна. Тя често се жертвала, за да успее той. Но той не я обичал. Едва ѝ отделял внимание, но тя го обичала предано и горещо.
Веднъж търговецът се разболял тежко и разбрал, че краят му е близко. Тогава той погледнал назад и прегледал отминалия си живот. Помислил си: „Сега имам четири жени, но в смъртта ще бъда съвсем сам. О, как ще остана сам…?“
Тогава търговецът повикал четвъртата си жена:
– Обичах те повече от всичко. Обличах те в най-доброто и те пазех. Сега, когато умирам, ще останеш ли със мен, за да не остана сам в другия живот?
– За нищо на света! – казала четвъртата му жена  и без да каже повече дума си тръгнала.
Отговорът пронизал сърцето на търговеца, като остър нож.
Натъжен търговецът се обърнал към третата си жена:
– Цял живот те обичах много и се грижех за теб. Ще ме последваш ли в смъртния ми час?
– Не, – отговорила третата му жена. – Животът е толкова хубав. Когато ти умреш, аз ще се омъжа за друг, не се обиждай, моля те!
От тези думи сърцето на търговеца застенало и изстинало.
След това търговецът попитал третата си жена:
– Винаги се обръщах за помощ в трудни моменти към теб и ти си ми помагала. Ще ми помогнеш ли и сега или и ти ще ме оставиш?
– Съжалявам, – казала тя, – но този път не мога да ти помогна. Най-доброто, което мога да направя за теб е да те придружа до гроба и да те погреба според обичая.
Отговорът като мълния поразил търговецът и той напълно увехнал.
Изведнъж в тишината се чул глас:
– Аз ще дойда със теб. Ще отида там, където отидеш. Никога няма да те оставя.
Търговецът повдигнал глава и видял първата си жена. Тя била толкова слаба и крехка, навярно от недохранване. С дълбока скръб търговецът казал:
– Трябвало е да ти отделям повече внимание, когато можех. Не бях прав. Прости ми.
Всъщност всеки от нас притежава тези четири жени…
Четвъртата жена е нашето тяло. Колкото и да се грижим за него, в часа на смъртта то ще ни изостави.
Третата жена е нашето имущество, положение и състояние. Всичко това след смъртта ни ще отиде в други ръце..
Втората жена, това е нашето семейство и приятелите ни. Те са ни били близки през живота ни, но при смърт ще ни изпратят само до гроба.
Първата жена е това, което не можем да видим. Това е нашата душа. Често я пренебрегваме гонейки материалните блага и светските удоволствия. Тя в действителност остава навсякъде с нас, даже и след смъртта.
Може би трябва да се погрижим по-добре за нея, докато не е станало късно, тъй като животът ни в този свят не е безкраен….

В разговор един равин и неговия приятел обсъждали въпроса относно отговорността на тялото и душата в човешкия живот.
Приятелят на равина казал:
– И тялото и душата ще могат да се избавят от присъдата.
– Как?
– Тялото ще каже: „Душата съгреши, понеже от деня, в който ме изостави, аз лежа безмълвно като камък в гроба“. А душата ще рече: „Тялото съгреши, понеже от деня, в който го напуснах, аз се нося като птица“.
Равина се замислил и казал:
– Ще илюстрирам това с една притча.
Царят имал красива градина с отбрани плодове. Поставил двама пазачи, единият сакат, а другият сляп.
Сакатият казал на слепия:
– Виждам хубави плодове в градината. Ела нека се кача на гърба ти, да откъснем от тях и да ги опитаме.
Сакатият се качил на гърба на слепия, откъснали няколко плода и ги изяли.
След време царят дошъл и попитал:
–  Кой е късал от плодовете ми?
Сакатият му казал:
– Имам ли крака, че да ги стигна?
Слепият прибавил:
– Имам ли очи, че да ги видя?
Царят накарал сакатият да се качи на гърба на слепия и ги съдил като един.
Така и Бог, ще вземе душата, ще я сложи в тялото и ще ги съди като едно.

Мъката, която изпитваме по загубата на любимо лице, прилича на изваждането на зъб. Болката е силна, но мигновена.
Само живите ни причиняват непрекъснато мъки.

Пролял ли е някой някога над гроба на любимата си половината, стотната, хилядната част от сълзите, които е проливал всеки ден от проклетията им?