У Атанаска винаги имаше котки. Те бяха от изхвърлени на пътя, плачещи под някой храст или такива, които сами идваха до вратата на дома ѝ.
Едно утро Атанаска тръгна към гаража, трябваше спешно да занесе някакви документи в града. Тя вървеше като си тананикаше нещо под носа.
Изведнъж се чу смразяващ кръвта писък на котка.
– Явно някоя котка е в беда, – каза си Атанаска.
Тя се огледа, но не видя нищо. Усети, че звукът идва отгоре.
– Котенце, къде си? – извика Атанаска.
Котето след като чу гласа ѝ, придоби надежда за спасение и започна да мяучи без да престава.
Атанаска бързо съобрази, че звукът идва от стаята, която се намираше над гаража. Тя е празна. В нея се намираше само един кашон в ъгъла пълен със стари списания.
Атанаска надникна в кашона и видя малка рижа глава между пожълтелите страници. С треперещи ръце девойката внимателно измъкна малко котенце, като внимателно изваждаше списанията и ги слагаше на пода. Животинчето едва отвори очи.
По-късно се разбра, че съседската котка е търсила, тихо и спокойно място, за да роди котенцата и кашонът със списанията напълно удовлетворил нуждите ѝ. Но тя изтървала едно от тях между списанията и не е могла да го отнесе с другите котета по-далече от тук.
Котенцето бе замръзнало след хладната нощ. Гръдната му кост бе изкривена, а единият крак му бе изкълчен, но малкото коте бе живо.
На бегом Атанаска отнесе малкото при ветеринар. Той изправи крачето, а за гръдната кост каза:
– Тя сама ще се изправи.
Въоръжена с храна за котки, Атанаска заедно с котето влезе в дома си. Започна да го храни през три часа и да масажира коремчето му. Наложи се малкото коте да придружава Атанаска навсякъде, дори на работата ѝ, където с радост и съчувствие посрещнаха малкото.
Така порасна Рижка, която стана разкошна красавица,смятаща Атанаска за своя родна майка.
