Това е историята на  един прогресивен журналист. Той беше издал обемист репортаж за съвременния и трудов град с мизерията и грижите му, където туристическите забележителности бяха отминати с мълчание, но човешките драми изобилствуваха.
Вестникарската работа поглъщала цялото му време, а той искал просто да завърши романа си, който пишел. Най-сетне все пак го завърши и пожънвайки успеха за един сезон. Голямо издателство му предложило щедро договор за десет следващи романа. Това бе отдавна жадуваният шанс.
Журналистът напуснал редакцията и се отдал на частна практика. За един месец с помощта на безсънието и кафета написал цял роман. После пет месеца се шляел и събирал впечатления. След това, отново един месец работа и отново един роман. А после, пак шляене. Разписанието, естествено, било въпрос на вкус и не било от особено значение. По-важното било, че с нито един от романите си той не успя да повтори сполуката на репортажа за големия град.
Дали просто нямаше таланта на писател, или откъснат от прозаичните си герои, бе останал като дърво без корен?

Трима равини били изпратени да проверят състоянието на образователната система в Палестина. Стигнали до едно място и казали на местните:
– Доведете ни защитниците на града.
Довели им въоръжени войници. Равините възкликнали:
– Това не са защитниците на града, а неговите разрушители.
– Кои тогава са защитниците на града? –  запитали учудено хората.
– Учителите, – отвърнали равините.

В английския град Хай Вайкомб всеки избран кмет се претегля на градския площад.
Тази традиция датира от началото на 1678 г. Тогава жителите на града решили да приключат с желанието на кметовете да крадат пари от хазната. По-дебелите приканвали към по-скромен живот.
Една година след като новият кмет  пребивавал на служебното си място, той бил претеглян отново на площада. Глашатай съобщавал: „Добавил…“ или “ Не е добавил…“
В по-старите времена, когато гражданите чуели, че е наддал на тегло, го освирквали и замеряли с развалени яйца.
Сега тази част от традицията е отменена.

Знаете ли как цивилизацията стига до крах? Такава цивилизация обикновено е основана на омразата, чудовищния егоизъм и недоверието във всеки, който говори на друг език, яде друга храна, носи други дрехи…
Тя бе едностранно развита цивилизация. Свят на двигателите с вътрешно горене…. Технологично общество, което осигурява комфорт, но не може да даде на човека усещане за справедливост и безопасност.
Това бе цивилизация, която обработва материята, разцепва атома, създава мощна химия и настройва опасни и сложни машини.
Тя бе съсредоточила вниманието си върху техниката и бе забравила напълно отделната личност. Сега не й струваше нищо да натисне копчето и да срине далечен град, без да познава и без да желае да опознае живота и обичаите, мислите и надеждите, стремежите на хората, които унищожава.

– Той ми е много близък! — казваме обикновено за тях.
Всеки си има свои „близки“. Но нима не е така?
Иначе откъде щяха да знаят нашите интимни работи или важни тайни ония непознати и далечни, които приказват за нас из града?
Питаш ме:
– Защо пиеш с тях?
– Но кажи ми, какво друго мога да правя с хората? Не мога да ги науча на нещо, те винаги знаят много повече от мен. Да обсъждам сериозните си дела с тях ще ме измамят! Ако споделя чувствата си, ще ми се изсмеят, ако не явно, то зад гърба ми.
Тайната за успеха на отделния човек е същата, както на всекидневния вестник:
„За нищо да няма свое мнение“!