Санстефанският мирен договор среща неодобрението на съседните на княжество България балкански държави.

Сърбия иска Видин и изявява претенции за Македония. Подтиквана от Австро-Унгария, Сърбия насочва стремежите си за териториално разширение на изток. Сърбите искат да възстановят териториите на „Велика Сърбия“ от времето на Стефан Душан. По негово време в пределите на сръбската държава влиза цялата македонска област, с градовете Щип, Велес, Горна Джумая, Белоградчик, Кюстендил и други.

Румъния също не остава доволна от договора. Граф Игнатиев и румънският крал Карол, разговарят по спорните въпроси още през февруари 1878 г. Тогава монархът протестира относно преминаването на Южна Бесарабия в Русия и на Северна Добруджа в Румъния. Според него така се нарушава целостта на румънския народ. По този начин румънската държава получава чужди земи с чуждо население.

Гърция също недоволства относно включването на Македония и Тракия в българската държава.

По-късно тези несъгласия дават отражение и на Берлинския конгрес.

Близо да Варшава, може да се види правоъгълна конструкция „висяща“ във въздуха. Ако се приближите до нея, ще разберете, че това е обикновен дом, но с необичайна фасада.
Първият етаж е облицован с огледални панели, отразяващи околната гора. Благодарение на тази оптическа илюзия, част от постройката отдалече изглежда невидима.
Останалата част от жилището съответства на обикновенна вила. Главния вход, гаража и покритата тераса се намират на обратната страна на зданието.
Друга огледална къща е построена в холанския град Алмере. Нейната фасада буквално се слива с природата и тя остава незабележима за околните.

Една жена отишла да работи в Япония за два месеца. Японски не знаела, но английски владеела перфектно.
Местната храна е много специфична и за да икономиса, тя измислила хитър трик. От познат научила телефона за поръчка на пици в къщи и научила фраза на японски, която означавала: „Пица с аншоа на адрес ……, моля“.
И цял месец се наслаждавала на позната храна, при това си спестила доста пари.
Но веднъж, когато тя произнесла заучената на японски фраза, чула на английски език в отговор следното:
– Госпожо, вие сте наш редовен клиент и ние нямаме нищо против вас. Но ако обичате пица, защо не се обърнете към някоя пицария?
– А вие какво, не можете да ми донесете пицата ли?
– Пица можем да ви донесем, с това се занимаваме през последния месец, но проблема е в това, че нашата пица не е най-добрата в града. Ние сме мебелна фабрика, а не пицария.
Вежливостта на японците, тяхното търпение и устойчивостта на нервната им система е достойна за уважение.

През 1990 г Сараево бил обсаден. Снаряди разкъсвали града.
Дупките по тротоарите и местата, където са били убивани хора, не били залети с нов асфалт, а с червена смола.
Ето защо, дори и много години след края на войната, можете да видите белезите от нея.
Наричат ги „Сараевски рози“, въпреки че всяка година броят им намалява.

Днес денят беше отвратителен. Каквото и да правеше Мартина, във всичко се проваляше. Като я изпитваха днес в училище, тя се обърка и „издърдори“ куп глупости. А беше учила, урока си знаеше отлично.

Прибра се в къщи, хвъли чантата си под масата и бръкна в джоба на якето си. Извади цигара и запали.

Външната врата се тропна, но тя не я усети. Вратата на стаята се отвори и влезе баща ѝ. Тя изтръпна, баща ѝ не знаеше, че е почнала да пуши.

Тя толкова много го обичаше, подражаваше му. Той така красиво пушеше и си пийваше от чашата с кафе, че и на нея ѝ се искаше същото. Но той я хвана на местопрестъплението и тя се опита да го излъже.

Всичко друго, но не и лъжа. Баща ѝ се огорчи и разстрой.

– Хайде, – обърна се той към дъщеря си спокойно, – да седнем и да  поговорим като възрастни хора. Защо трябва да се лъжем и да се преструваме?

Разговорът не потръгна и той я остави. Мартина се сконфузи. Тя не бе пушила много, това ѝ бе вторият път. Беше се провалила в очите на баща си, а това беше болезнено за нея. И Мартина избяга от дома си.

Намериха я късно през нощта, в някаква порутена барака, в края на града. Сълзите ѝ бяха направили кални вадички по лицето ѝ. Баща ѝ подаде ръка и двамата тръгнаха. Вървяха мълчаливо. Мартина беше благодарна, че не я посрещна с укори, обиди и наставления.

В това мълчание се бе събрала болката и срама, нравствения урок и прошката …..