Живко се хвалеше постоянно:

– Моето електронно оборудване е много готино.

Но добре ли е човек да бъде очарован от всичките тези вещи, отколкото от Бог?

Живко се завърна от почивка със семейството си, но бе по-изтощен, отколкото преди да тръгне за избрания курорт.

Може да е избягал от стресовите фактори на ежедневието, но дали изобщо си е починал?

Живко бе чул някой да казва:

– Има разлика между почивка и забавление. Склонни сме да правим едното по-добре от другото, а това, което правим добре, не е почивка.

Един ден Живко осъзна:

– Божията почивка осигурява нашето спокойствие, което е свързано с нашите души.

Той се замисли сериозно:

– Ние признаваме, че здравият сърдечен ритъм е от решаващо значение за поддържането на добро здраве. Това, което не разбираме е, че нашите души също изискват ритъм.

Живко се почеса по главата:

– Ако сърдечният ни ритъм е нарушен, отиваме при лекар, но духовните ритми са също толкова важни за нашето здраве и благополучие.

Живко направи няколко крачки в стаята и тъжно констатира:

– Тъй като животът ни е все по-откъснат от ритмите на Божия свят, ние не чуваме скрития шепот на пулса на Божието сърце, а именно То ни поддържа. Дори не осъзнаваме симптомите, които трябва да ни предупредят за нарастващото ни лошо здраве.

Колко път Бог му бе говорил:

– Ела при Мен и Аз ще те успокоя.

Но Живко не откликваше.

Или:

– Остави тегобите си. Върви с Мен и ходенето ти ще бъде без бреме.

Отново нямаше отговор.

Бог продължаваше:

– Искам да бъдеш очарован не от електрониката си, а от Мен.

Всичко изглеждаше напусто.

Винаги търпелив и упорит, Бог отново му проговори днес:

– По-бавно. Погледни нагоре. Остани тук с Мен.

Живко трепна:

– Мисля, че чуваме нещо. Чакай. Това не беше ли гласът на Бога?

Погледна към небето и каза:

– А? Бог? Това Ти ли беше, Господи.

Преди да има възможност да получи отговор, Живко чу едва доловимо звънене от телефоните си, което го предупреждаваше за нови текстови съобщения.

Навикът веднага насочи пръстите му към телефона.
Дали този път няма да прескочи традиционното си действие?!

Милен гледаше към върхът на планината, към който се бе отправила групата, в която участваше. Връщайки се в спомените си той сподели:

– Когато бях млад вярващ, мислех, че като се изкача на върха на планината, там ще срещна Исус.

– Но тези изкачвания могат да бъдат много редки, – отчете Христо.

– Не на планината , а в пустините места срещаме Бога и растем, – заяви Мая. – Божията цел е да ги използва в живота ни, за да ни направи по-силни.

Николай допълни:

– Божията доброта е предназначена да бъде получена насред нашата болка.

Чичо Марин, който придружаваше младежите в похода отбеляза:

– Именно в трудните моменти на скръбта, загубата и болката Бог ни помага да растем във вярата си и да се доближим по-близо до Него.

Мая подскочи и плесна с ръце:

– Пустинята не е пропуск в Божия план, а неразделна част от нашия процес на растеж.

Бог е с теб и мен в пустинята. Там се учим да разчитаме на Него. Той ни среща там и така чрез Господа растем.

Мартин бе обхванал с ръце главата си и се вайкаше:

– Има ли значение това, което правя? Загубих ли времето си напразно?

Баща му го погледна, усмихна се и вметна:

– Голяма част от работата ни остава невидима….

– Как така невидима? – прекъсна го Мартин.

– Например, – бащата се почеса по главата, – ако се грижиш за възрастни родители или да кажем за дете с увреждания. Да се жертваш в дейност, от която някой отчаяно се нуждае, често е работа, която само Бог знае.

– Добре, – въздъхна тежко Мартин, – аз питам, за да оценя действията си, това лошо ли е? Какво друго мога да правя?

– Просто се помоли, – посъветва го бащата.

– Как да се моля?

– Господи, – поде тихо и спокойно бащата, – научи ме да броя дните си така, че да бъда доволен само в Теб и да знам, че работата, която изграждаш чрез мен, ще продължи.

Успехът не се измерва с това, колко може да направи човек, преди да изтича при Бога за помощ.

Действията ни ще бъдат ефективни, когато първо търсим Бог и се облягаме на Него за всяка следваща стъпка.

В групата пак бяха се върнали на въпроса:

– Защо не споделяме вярата си?

– Обикновено човек говори за това, което обича, – наклони леко глава напред Милен.

– Така е, – съгласи се Генчо. – Моя дядо постоянно ни говори за градината си, където обича да ходи и с голямо желание обработва.

– Леля Мария пък непрекъснато говори за внуците си, – размаха ръце отегчително Мая. – Колко прекрасни били. Какво правели и т.н.

– Естествено е да говорим за нещата, които обичаме, – потвърди и Тодор. – За това с радост споделяме около какво е изграден живота ни.

– Мисля, – смръщи вежди Деси, – че има много причини да не споделяме вярата си…

– Но една , която е доста неудобна, е, – прекъсна я Найден, – , че не обичаме Бог и животът ни може да не е изграден около живота с Него в Неговото Царство.

– Не се ли изсилваш малко? – попита Стефан.

– Но помислете за това, ако всички около вас знаят любимия ви футболен отбор, но не много за вашето ходене с Христос, тогава? – Найден леко присви очи.

– Независимо дали приемате това или не, – сбърчи нос Милен, – но за да бъдете добри свидетели за Господа, ще трябва да изградите своя ежедневен нормален живот около Христос.

Всички се съгласиха.

Йордан Попов бе войник и изпълняваше всяка дадена му заповед.

По време на военна операция в Близкия изток Попов призна:

– Бяха убити по грешка членове на невинно семейство, дължа искрено извинение пред останалите от това семейство.

Той помоли бащата:

– Аз съм войник, – каза му Йордан чрез преводач, — но аз също имам деца и сърцето ми скърби за теб.

Мъжът му отговори:

– Благодаря ви за искреността ви. Няма да държа в сърцето си нещо против вас.

Той даде много щедър дар на Попов. Това е дарът на прошката.

Прощавайте, както Господ е простил на вас.

Какво ни позволява да имаме такива състрадателни, прощаващи сърца?

Божията щедра любов.