Въпреки хубавото време Наско бе ядосан. За това и бе повишил глас:

– Ние живеем в един невъзможен свят! Нежелан боклук редовно ни се пречка отпред!

– За какъв боклук говориш? – разтърси глава озадачено Филип.

– Такъв с премеждия, мъки и болки, – скръцна със зъби Наско.

– И какво да правим с него? – вдигна вежди Филип.

– Можем да го игнорираме, все едно, че не съществува, – усмихна се злорадо Наско, – но рано или късно той ще засмърди.

– А може би трябва да погледнем на трудните времена по различен начин …., – Филип се опита да успокои приятеля си.

– И как мога да го направя, като отвътре ми кипи, – възрази Наско.

– По-добре погледни как е постъпвал Исус, – посъветва го Филип.

– Исус е Божий Син, а аз съм човек, – подскочи нервно Наско. – Как мога да виждам като Него?

Филип се усмихна дружелюбно:

– Не подценявай Божията сила, която може да промени начина , по който гледаш на нещата.

Наско само въздъхна, повдигна рамене и каза вече малко поуспокоен:

– Той може всичко, но дали аз с моя гняв ще Му позволя да направи, каквото и да е.

Заваля. Очакваха се и по-ниски температури, но това не бе причината Камен да бъде обезсърчен.

Той бе обхванал главата си с ръце и страдаше.

– Как можах? – кореше се той. – Не исках да го направя. Знам, че ако не прекратя негодуването си и оставя гнева да бушува в мен, ще се раздразня и ще направя нещо, за което после ще съжалявам. Но …..

Камен стана. Размаха гневно ръце и закрачи неспокойно из стаята.

– И аз си имам предел. Сякаш хората около мен нарочно ме провокират.

Той спря насред стаята и въздъхна дълбоко:

– Старая се. Не могат ли да разберат, че не ми харесва, когато ми се присмиват, дори само на шега да е.

Камен затвори очи и стегна ръцете си в юмруци.

– Само се оправдавам ….

Младият мъж изрита изпречилото му се кошче за боклук и то се разсипа.

– Когато се ядосвам наранявам хората. Защо се случва всичко това и то точно с мен?

Изведнъж си спомни думите на приятеля си Кирил:

– Винаги се чувстваш прав. В теб прелива адреналинът и дивото изскача от теб.

– Да, но ако оставя гнева в себе си, откачам, – възрази Камен, – а пусна ли го тежко и горко на тези край мен.

Всяка съпротива у него секна. Той падна на колене и започна да се моли:

– Прости ми, Господи. Помогни ми, в такива ситуации да се владея и да помоля хората, които съм наранил, за прошка. Замени гневните ми изблици с Твоя мир. Помогни ми повече да слушам, а не да налагам своето мнение. Ти винаги си бил добър към мен и вярвам, че ще ме научиш как да се доверявам на хората и по какъв начин да преодолявам собствената си несигурност.

Когато Камен се изправи, в сърцето му имаше мир.

Всеки е избрал някакви правила в живота си за важни и се старае да ги следва. Говоря за добрите неща. Тези, които наистина си заслужават.

Катя имаше двама малки сина Кирил и Димитър. Разликата между тях бе около две години.

Тя се стараеше да бъде добра майка и правилно да възпита децата си.

– Не само с думи, – казваше си тя, – а и с живота си трябва да показвам на моите малчугани доброто.

Днес бе тежък ден за Катя. Тя бе имала неприятности на работното си място, където несправедливо бе обвинена за нещо, което не бе извършила.

Срещна я съседката и ѝ наговори куп клюки, които допринесоха не малко за усилване на напрежението в нея, което временно бе успяла да потуши.

Но това, което завари в къщи бе върхът на всичко.

Двамата ѝ сина бяха направили поредната си пакост. Домът ѝ приличаше на бойно поле, а героите се бяха скрили.

Катя не издържа и се развика:

– Какво сте направили? Къщата сте превърнали на кочина …..

Гневът и клокочеше и се изливаше с неимоверна сила.

Кога бяха влезли тя не ги усети. Очите ѝ святкаха, а устата и бълваше ругатни и ….

Малкият Димитър прегърна майка си и тихо каза:

– Мамо, практикувай това, което ни поучаваше.

Катя замръзна. Загуби опората на краката си и се строполи на близкия стол.

Когато само говорим, но не изпълняваме това, което сме приели за правилно, възпитанието на децата ни рухва.

Катя напълно осъзнаваше случилото си. Тя бе загубила привилегията да носи добрия образ, да дава пример.

Ние сме хора. Не сме съвършени, но има Един, който може да ни промени и да станем по-добри. Това е Исус Христос.

Нашето любящо послушание на Бога, ще ни помогне да отразим светлината на Божията истина и любов.

И където и да идем, можем да насочваме другите към Господа, като практикуваме това, което пропагандираме.

Татяна не бе на себе си. Гневът в нея клокочеше като не изригнал вулкан.

– Как може да ми изпрати такова съобщение? – възмущаваше се тя.

И се зае веднага да отговаря, удряйки нервно по бутоните на телефона си.

Текстът, който написа бе прекалено дълъг, оскърбителен и рязък.

Няколко пъти го прочете. Не, за да го провери, а да се наслади на отмъщението си.

Високомерно и самодоволно Татяна натисна бутон „Изпрати“ и се загледа навън през прозореца.

Тя имаше отличен мобилен Интернет. Индикаторът за сигнала показваше, че връзката е отлична, но ….

След известно време на екрана на телефона ѝ се появи червен надпис: „Съобщението не е изпратено“.

Татяна бе готова отново да повтори написаното, но изведнъж пръстите ѝ замръзнаха във въздуха.

– Заслужава ли си да го правя, – каза си тя. – Съобщението ми по някаква непонятна причина не стигна до местоназначението си. Следователно ми се дава втори шанс да преосмисля решението си.

Това се случи съвсем неочаквано, но явно не е случайно.

Татяна пресметна какви щяха да бъдат последствията.

– Би било голяма грешка, ако бях изпратила това съобщение, – възкликна тя.

Баба ѝ казваше:

– Казана дума, хвърлен камък. Не можеш да я върнеш назад.

– Какво щях да направя?! – Татяна взе да се укорява. – Ако бе стигнало….. Просто не ми се мисли. С нищо не можех да го спра.

Тя седна и се замисли сериозно.

– Съвсем незряло и деструктивно бих постъпила, ако започна война с този човек. Конфликтът щеше да се разрасне и нямаше да има край. В крайна сметка и двамата щяхме да загубим. Опитите да се примирим щяха да се провалят.

Татяна не знаеше, какво се бе случило, но бе спасена.

При следваща подобна ситуация, тя си обеща:

– Няма да реагирам спонтанно. Ще премислям нещата и тогава ще вземам решение.

Три пъти мери, един път режи.

Васил се надигна от стола и погледна към Дамян. Усмихна се и хвърляйки един поглед към масата каза:

– Почват постите. Какво ще кажеш по въпроса?

– Телесният пост е само първата стъпка към истинския.

– Повечето твърдят, че постът е само само въздържане от храна. Други постят като не ядат и не пият вода. Трети не ядат блажно. Къде е истината? – попита Васил.

– Истинският пост е отстраняване от злото, обуздаване на езика, отказ от гняв, усмиряване на похотите, спиране на клеветите, лъжите и лъжесвидетелствата, – поясни Дамян.

– И каква е целта на всичко това? Постът не е ли една обикновена диета?

Дамян Повдигна вежди нагоре и доразви мисълта си:

– Постът не е цел, а средство за отвличане на вниманието ни от желанието да угаждаме на тялото си. Той спомага да се концентрираме и да помислим за душата си.

– Добре, а какво не е позволено да се яде по време на поста? – настояваше на своето си Васил.

– Да се изяждаме един друг ……

И двамата се разсмяха.