Не веднъж сме чували за военни конфликти и войни, като че ли цялото човечество иска да се самоизличи в тях.

Тъжно откритие …

Изглежда за управляващите в този свят съществуват само дрънкане на оръжия и унищожение на себеподобните, а за болшинството от хората остават само скръб и болка.

Малко девет годишно сирийски момиче се яви на арабската версия на телевизионното шоу „The Voice“. То имаше дълги тъмни коси, които падаха върху раменете му, бяло лице и черни тъжни очи. Роклята му бе изпъстрена с цветя.

Момичето бе смутено, когато всички приковаха погледите си в него, но се усмихна на публиката, взе микрофона и запя:

Дойдох да ви поздравя за началото на почивния сезон .. и да ви попитам .. защо не празнуваме и няма украса?
О, хора!
земята ми гори
в земята ми е открадната свободата

нашето небе мечтае и пита за дните…

Гласът на момичето затрепери, детето покри с длани лицето си и се разплака. То искаше да внуши на публиката си посланието, но не издържа.

Една от жените в журито бе натиснала бутона и столът ѝ бе обърнат към малката изпълнителка, когато момиченцето заплака, тя скочи и отиде при него него. Сложи ръце на раменете му, за да го окуражи, да довърши песента. Даже запя с момичето.

Детето отново хвана микрофона и продължи:

Където е красивото слънце и пляскащите птици?
О, хора!
земята ми гори
от земята ми е открадната свобода
Земята ми е малка, но аз я харесвам такава.
Дайте ни мир, и ни дайте обратно нашето детс…….

Момиченцето отново се разплака, но този път бързо се съвзе и продължи смело песента:

Дайте ни обратно нашето детство, дайте ни мир ….

Останалите от журито натиснаха бутоните си и обърнаха столовете си, който бяха с гръб към подиума, според регламента, в знак на солидарност и подкрепа на малката изпълнителка.

И най-закоравелите сърца в публиката се трогнаха. Мнозина заплакаха с момиченцето, а други запяха заедно с него.

Тази песен не можеше да остави безучастен никой. Тя бе посветена на ливанските деца. Пламъците на войната бушуваха там цели 15 години.

Надявам се децата на Сирия да не чакат толкова дълго мирът да дойде в страната им.

Още едно дете се роди в дома на Петрови. То бе здраво бебе с розови бузки. Силно момиченце нямащо никакви отклонения в развитието си. Нарекоха я Надя.

Изведнъж всичко се преобърна и сценария на живота на малкото момиченце се пренаписа.

Страничен ефект от ваксинация срещу полиомиелит обърка представите на родителите на Надя за нейното бъдеще, а тя беше само на пет месеца.

Времето вървеше, момиченцето отслабваше, а лекарите панически се опитваха да определят някаква диагноза ….

Инжекции, клиники, масажи, експерименти, пътуване из страната, търсене на чудотворна билка, забележителни лекари и други светила на различни науки….., но всичко беше безполезно.

Накрая дойде и присъдата. Надя никога няма да ходи.

Майка ѝ се разплака. Малкото момиченце я докосна с ръка и прошепна с умоляващ глас:

– Мамо, не плачи! …. Моята майка трябва да бъде красива и щастлива.

Когато Надя беше на 10 години, чу познат на семейството им за пореден път да се оплаква:

– Това живот ли е моето. ….Как ще се оправя, умът ми не го побира …. и тази криза. ….Всички искат пари, а те не стигат …..

„Абсолютно здрав човек, а твърди, че е нещастен, – помисли си Надя, – животът бил несправедлив към него …. Страда, плаче и ненавижда своето съществувание. Не искам да бъда такава. Не желая да попълвам армията на нещастните в този свят“.

Надя разбираше, че никога няма да ходи. Няма да създаде семейство, няма да има деца ….. никога.

– Но има толкова по-важни неща, – обнадежди се Надя. – Няма да се разстройвам, няма да лея сълзи и да ругая другите, няма да се самосъжалявам … Всичко това няма значение. Не искам мама да плаче, за това няма да ѝ давам повод за това. Ще бъда щастлива, ще се радвам на живота. Ще се усмихвам постоянно …. винаги“.

Тя реши да се радва, да запомня и се наслаждава на всеки миг от живота си. Да попива красотата край себе си, прекрасните уханията и звънливите звуци …. без остатък.

Колко родители могат да кажат, че не са повишавали глас на децата си? За съжаление, не много. Да, много родители крещят на децата си, въпреки че не са искали да го правят.

Но с крещенето, човек може да се справи.

– Пепи, събери си играчките. Виж как си ги разхвърлил. Това е някакъв ужас. Не може да се мини отникъде, навсякъде са пръснати играчки ти. Ако така ги разхвърляш, ще ги счупиш всичките. Но нови няма да ти купим. Ти не цениш това, което имаш, тогава нови ли да ти купим? Няма да го направим. Защо си ги извадил, щом не играеш с тях? А сега кой ще ги събира? Мама? Тази няма да я бъде. Аз няма да събирам нищо. Сам си ги пръскал, сам ще си ги събереш. Сега ще си дойде баща ти и ще почне да се кара. Ти чуваш ли ме изобщо? Хайде , бързо!

Звучи много познато нали? Мисля, че се разпознаваме в тази ситуация. Ако така не сте говорили, то от други родители сте го чували. А навярно сте се върнали и малко по-назад във времето, когато ви се е карала учителката или съвсем наскоро, когато ви е хокал началникът.

Когато започват да ви крещят, кога преставате да слушате и се потапяте в своите преживявания, и се разсейвате? Някои по-рано, други по-късно.

Децата, в зависимост от възрастта, ще слушат първите няколко думи или фрази, но след това ще изгубят нишката на вашите „разсъждения“ след време.

Ако искате едно дете да ви чуе и послуша, говорете кратко и ясно. И не е необходимо да повишавате глас.

Зимата дари хората с изобилен сняг. Температурите бяха ниски, но това не обезкуражи скиорите.

Васко нарами ските и се отправи към планината. Там сред свежия въздух и побелелите дървета той се почувства свеж, здрав и силен.

Само преди една седмица „пазеше леглото“, бе зачервил гърло и бе вдигнал температура.

Увлече се в гората малко повече. Бялата красота го омая с различните си нюанси и причудливи форми, които бе образувала от струпалия се сняг върху дървета и храсти.

Когато стигна до малката гара, влакове вече нямаше. Васко се притесни. Докато тръгне първият влак сутринта,  го очакваше студ и измръзване.

Васко повървя малко по празната платформа и си помисли:

„Още една пневмония не ми трябва. Необходимо е да предприема някакви мерки“.

Изведнъж го осени идея:
– Ще позвъня в полицията и ще кажа, че край гарата се навърта някакъв хулиган. Дори и да ми съставят протокол, поне за една нощ ще имам покрив над главата си.

Речено сторено.

Звънна и преди да свърши със съобщението си, от другата страна на телефонната линия го скастри груб мъжки глас:

– Човече, нямаш ли съвест?! Отделението на полицията се намира на пет минути от гарата, а ти искаш и автомобил да ти пратим. Ако искаш да пренощуваш, – малко по-меко каза мъжът, – ела и не се прави на много умен.

Васко се изчерви. Добре, че нямаше никой наоколо да го види. Осъзна, че е постъпил глупаво и закрачи бодро към полицията.

В тази мразовита нощ, освен него в офиса на полицията бяха още шестима. До сутринта се стесниха доста. Такъв рекорд в полицията до сега не бяха стигали. 24-ма „самопредали се“ само за една нощ.

Гриша бе много буен и непокорен. Вечно се забъркваше в неприятности. Майка му Татяна бе богобоязлива жена и често се молеше за децата си, но най-вече за своя непослушен и неудържим Гриша.

Той често я потупваше по рамото и казваше:

– Не бой се за мен, мамо. Нали Бог ме пази.

– Той те пази, но ти е дал и разум, – поучаваше го майка му.

Веднъж Григор бе качил в колата си трима свои приятели и сестра си. Когато Татяна ги видя, че тръгват, помаха им с ръка, но стомах ѝ се сви на топка и тя прошепна:

– Боже, пази ги.

След това устните ѝ продължиха да изричат безмълвна молитва.

Асфалта бе мокър след дъжда. Компанията в колата на Гриша звънко се смееше и веселеше.

На един остър завой колата занесе. Григор успя да я овладее, но в тяхното платно изскочи насреща им голям камион. Ударът беше неизбежен. Колата се разцепи на две, а двигателят ѝ отхвърча настрани.

Когато всичко свърши, младежите успяха да излязат от останките на автомобила. Огледаха се. Имаха малки драскотини, но бяха живи и здрави.

Полицаят, който дойде по-късно на мястото на катастрофата възкликна:

– 20 години работя в полицията, много катастрофи съм видял, но такава страшна като тази…. след като видях останките на колата, очаквах да видя четири трупа…… Младежи не знам какво ви е спасило, но виждам, че всички сте здрави и невредими.

Елена сестрата на Григор наведе глава и промълви:
– Навярно мама се е молила за нас.

След това се обърна към полицая и високо каза:

– Божията любов ни е спасила. Милостта на Господа е голяма.

Трите момчета заедно с Григор извикаха в един глас:

– Слава на Бога.

Полицаят ги погледна учудено, но нищо не можеше да каже. Фактите красноречиво говореха. Младежите бяха останали невредими.