Киселов след поредното натякване на жена си, бе изпратил майстор в дома си, да настрои пияното.

След това успокоен се зае с делничната си работа. Сега вече нямаше вече да чува сърдития и недоволен глас на жена си.

Когато Киселов се прибра  у дома си завари майстора да целува жена му.

– Помолих ви да настроите пияното, а не да целувате жена ми, – извика раздразненият съпруг на нахалния майстор.

– Извинете, господине, но тя също беше разстроена …

Времето се постопли и в салона на читалището отново се появиха желаещи да дават концерти.
Това беше като полъх на освежаване в сезон, който всички очакваха с нетърпение. Не само поради затоплянето, но и заради промените, както ставаха, както в природата, така и в хората.

Игор Симеонов успя да извоюва поредната си победа. След дълги преговори, той обеща на хората работещи в читалището:

– Ще чуете прекрасна музика, предимно от класиците. Вярвам, че ще останете доволни.

– На сцената имаме добре акордирано пиано …. – започна да обяснява Николов.

Той бе човекът, който се грижеше за добрата организация на подобни мероприятия, но внезапно бе прекъснат от скочилия Симеонов:

– Пиано? – засмя се саркастично Игор. – Вижте какво, колкото и добре да сте акордирали пианото си, то няма да ми върши работа.

– А на какво ще свирите? – погледна го с недоумение Николов.

– Аз имам прекрасен роял, – уточни Симеонов. – Той има такъв прекрасен глас, че когато човек седне да свири на него, музиката се лее като вълшебна приказка от звуци.

– И вие ще го докарате тук? – попита изумен Николов.

– Той не е толкова далече, – засмя се Симеонов. – Предната седмица свирих в друг град, който се намира само на 25 километра от вашия. Роялът винаги ме следва, където и да отида.

И наистина „висококачественият“ музикален инструмент пристигна, но трябваха носачи, които да го пренесат на сцената. За съжаление нямаше такива хора на разположение.

От там мина младеж в работни дрехи, целите изпръскани с вар и Симеонов се обърна към него:

– Извинете, бихте ли ми помогнали. Довечеря ще свиря във вашия град. Докараха ми рояла, но няма кой да го пренесе на сцената.

Младежът бе як и мускулест, за него това не бе проблем.

– Добре, бих ви помогнал, но съм сам. Ако вие дадете едно рамо…, – каза нерешително младежът, – ще успеем двамата.

На Симеонов му хареса идеята. Винаги минаваше за слабак. Често му се присмиваха за несъразмерната му фигура, А сега се намери човек, които не се притесняваше от вида му и го помоли за помощ.

„Защо пък не, – каза си Игор“.

Двамата хванаха рояла, внесоха го в салона и го качиха на сцената. Симеонов седна на първия ред, да отдъхне. Младежът също седна, но пред рояла. Ръцете му погалиха клавишите и под тях се разнесе музика и то не каква да е. Той свиреше кантата на Бах.

Чули музиката любопитни глави се показаха на вратата, а после нахлуха в салона и приседнаха на близките редове.

Изпълнението бе съвършено. Учудени лица устремиха поглед към якия младеж, който унесено продължаваше да свири.

Когато свърши, от салона се чуха ръкопляскания.

– Дори и аз не съм свирил така на този роял, – каза Игор. – Бях усетил прекрасният му звук, но  …. който и да сте младежо …. след вас не бих могъл да свиря….

Николов бързо влезе в салона и понеже беше чул само последните думи на Симеонов изкрещя на младежа:

– Какво си въобразяваш, че правиш там? Да не си повредил музикалния инструмент на нашия гост. Отивай си на строежа, тук не ти е мястото.

Младежът стана, слезе от сцената и спокойно се отправи към вратата.

– Какво говорите? – притеснено започна Игор. – Той е истински талант. Какъв строеж? Дори аз не бих могъл да свиря така….

Всички погледи се устремиха към вратата, но младежът бързо бе напуснал сградата …

Асен и Борис се измъкнаха бързо навън от църквата. Вътре все още се чуваше пеене, изглежда службата още не беше свършила.

– Едно и също на всяка Цветница, – измърмори Асен. – Исус на осле, а край него викат, размахват палмови клонки ….

– Ако вникнеш по-добре в тази история, може да откриеш интересни неща, – каза Борис, а очите му грееха.

– Айде и ти като баща ми, – намуси се Асен, – вниквай, мисли, разсъждавай, ….. Дрън-дрън, всичко е толкова очевадно, какво толкова има да му мислиш?

– Добре де, не се дразни толкова, – Борис се опита да успокои приятеля си. – Не ти ли е правило впечатление, че преди това влизане на Исус в Ерусалим има контраст?

– И къде го видя този контраст? – Асен иронично наблегна на последната дума.

– Ами ето, – оживи се Борис, – Всички наоколо се радват, а Исус плаче.

– А да, – махна с ръка Асен, – беше за Ерусалим.

– В целия Нов Завет се споменава само два пъти, когато Исус е плака, – каза Борис.

– Да, спомням си, – почеса се по главата Асен, – Първият път трябва да е, когато плака за Лазар. Втория е за Ерусалим, когато е видял града.

– За Ерусалим ли е плакал или за това, което го очаква там? – попита Борис.

Асен извади от джоба Библията си, отвори на Евангелието от Лука и прочете на глас:

– „Да беше знаел ти, да! ти, поне в този [твой] ден, това което служи за мира ти! но сега е скрито от очите ти“. Плакал е за хората в Ерусалим, защото те не са имали откровение за Неговата мисия. Ето виж по-надолу какво пише: „защото ти не позна времето, когато беше посетен“.

– Ерусалим не позна времето на Божията благодат, – подчерта Борис, – не позна денят на неговото спасение.

– А как разбираш това? – И Асен отново се надвеси над Библията, – „…в този [твой] ден, това което служи за мира ти! но сега е скрито от очите ти“. За фразата “ в този твой ден“ е ясно, става въпрос за триумфалното влизане на Исус в Ерусалим, когато всички се веселят. Относно „скритото от очите ти“ е очевидно, хората не са разбрали истинската мисия на Исус. Но какво означава: „това което служи за мира ти!“?

– Може би, …. да ни донесе мир, – малко колебливо каза Борис. – А, сетих се. Някъде бях чел, че тези, които идвали за да преговарят за мир, яздели магарета, а нали Исус е бил на осле.

– Това означава, – съсредоточи се още повече Асен, – че основната мисия на Исус е била да донесе мир, т.е. да възстанови мира на хората.

– Поради греха ние сме във война с Бога, но чрез кръста Исус възстанови мирът между човека и Бога, – каза въодушевено Борис.

– И когато повярваме, в това което е направил Исус, това става валидно за нас, – радостно плесна с ръце Асен.
– Хайде да отидем при другите и да им кажем какво сме открили, – предложи Борис.

И двамата тинейджъри се отправиха бодро към църквата ….

В нас действат две сили, подобни на Марта и Мария, тази на съзерцанието и творчеството, но и двете се оплакват на Господа, че брат им Лазар е умрял:

– Ако Ти беше тук, той нямаше да умре!

Господ е винаги наблизо. Той е край нас, когато душата ни умира и чуваме Неговите думи:

– Вярваш ли, че твоята душа ще възкръсне?

– Да, Господи, – казваме и ние като Марта, – в последния ден ….

Но Марта го каза с надежда:

– Вярвам, Господи, че ще възкръсне в последния ден.

А ние? Думите ни звучат тъжно и печално:

– Да в последния ден ще възкръсне …., когато е свършил триумфа на живота, когато е късно да се направи нещо на земята, да се живее с вяра и да ликуваме с усилваща и укрепваща любов …

Господ ни говори в нашата безнадежност и ни дава съвършена възможност:

– Аз съм възкресението и живота, който вярва в Мене, ако и да умре, ще живее. И никой, който е жив и вярва в Мене, няма да умре до века.

Във всеки от нас живее мъртъв и победен човек, обкръжен от плач и безнадежност, но чуваме благия глас на Спасителя:

– Не бойте се. Дори и да сте безнадежно мъртви, само едно Мое слово може да ви възкреси и привдигне! Станете и излезте от пещерата на смъртта, понеже Аз живея и вие ще живеете!

Съвестта е вътрешен глас. Но откъде идва? Тя възниква от противоречието между кой и какво?
Нещо като между истината и лъжата.

Съвестта е близо до истината и до правдата, защото хората инстинктивно усещат какво е добро и какво е лошо, кое е истина и кое е лъжа.

Съвестта е шепот на истината. Не ни дава да хитруваме и лицемерим. Но ако ние постъпваме лукаво, не можем да спим и се разболяваме.

Понякога истината ни се изплъзва и остава незабелязана. Тя остава на границата между изкушението и злото.

Вземи коя да е лъжа и намери корените ѝ. Мрежата ѝ непременно ще ви доведе до страха.
Като цяло страхът е компонент на инстинкта за оцеляване.

Да се боиш, това е нормално. Особено, когато страхът е естествен и мигновен, но не и когато е скалъпен, заплетен и украсен с лъжа.