Мария усети как Той дойде една сутрин до вратата ѝ и попита:

– Ще започнеш ли да ходиш с Мен, като ставаш рано сутрин за молитва и четене на Библията.

Първото нещо, което Мария си помисли и изказа на глас бе:

– Това трябва наистина да направя.

Тя стана и бавно провлачи краката си. Колкото и странно да бе, тя откри, че не искаше да жертва няколко допълнителни минути сън.

Той бе безкрайно търпелив, докато я чакаше да разбере, че не това бе нещото, което трябваше да прави тя.

Неговото желание бе лично време за общение, в което Мария щеше да израсне във любовната си връзка с Него.

Тя се научи да ходи с Него и продължаваше да го прави, защото никой друг в семейството, приятелите или роднините, не я разбираха така добре.

Никой друг, освен Него, не познаваше толкова добре нейните страхове, копнежи, наранявания, мечти и провали.

Той споделяше чувствата ѝ и самотата ѝ.

Докато ходеше с Него, Той отговаряше на нуждите ѝ.

Самият Той бе решението за самотата на човешкия ѝ дух.

Слънчево, облачно и дъждовно се редуваха и надпреварваха през деня.

Странно, но и в живота на човека могат да се случат такива аномалии.

Сутринта Младен излезе от къщи жизнерадостен, очаквайки денят да бъде изпълнен с успех и удовлетворение, но в училище негови съученици се настроиха срещу него, а после той падна по стълбите и си счупи ръката.

Сега седеше в къщи и си повтаряше на глас:

– Съжалявам, съжалявам, …. не исках така да се получи…..

Баща му влезе в стаята и чу мърморенето му.

– Младене, когато осъзнаеш греха, поискаш прошка и решиш повече да не го повтаряш ….

– Това достатъчно ли е? – нервно реагира Младен.

– Бог не иска да отидем на тридесетдневен пост или каквото да е друго, за да допълним Христовото изкупление. Той ни изобличава за греха, за да привлече вниманието ни, но след иска да продължим напред.

– Да, но пак се чувствам виновен.

– Всички обвинения относно изповядвания грях идват от дявола. Ако все още чуваш обвинителния глас за минал провал, разбери, това не е гласът на Бога. Не забравяй, съвършената любов изпъжда страха.

Младен само въздъхна и тъжно погледна баща си.

– Ние не записваме всичките си грешки, защото сме пуснали миналото и ефектът му върху настоящето, – продължи настървено бащата.

– Да, но аз ги помня, – възрази Младен.

– Ние възлагаме грижите си на Бог и разчитаме на Него да възстанови пропилените години. Очаквайки всичко да се окаже за добро. Господ никога не се разочарова от нас. Той ни обича и знае какъв потенциал имаме.

– Той ме приема, но аз себе си …. не мога.

– След като си простил на другите, трябва да простиш и на себе си. Точно това Бог иска от теб и мен.

Ето ви формула за разрушаване на характера ви: Направете всичко възможно, за да избегнете честната работа. Ако искате да изградите характер, вършете нещата си с енергия, отдаденост и ентусиазъм.

Слънцето нажежи всичко наоколо. Хората облизваха пресъхналите си устни, мечтаейки за капчица влага.

Изневиделица се появиха тъмни, оловно – сиви облаци. Чу се гръм и светкавица раздра небето. Заваля обилно. През водната пелена не се виждаше нищо.

Дичо премръзнал крачеше под дъжда. Закъснението му след работа беше станало нещо обикновено. Ако бе тръгнал навреме нямаше да се измокри толкова много.

– Старая се и искам честно заплащане за труда си, – мърмореше недоволно той. – Но защо понякога се изкушавам да правя нещо друго?

Дъждът като че ли вече не го смущаваше и Дичо свободно размишляваше на глас:

– Нито една работа не може да бъде перфектна. А това, че моята не е такава ме разстройва. И точно, когато съм разочарован най-вече от себе си, се изкушавам, да загубя времето си в правене на нещо друго.

Дядо му казваше:

– Избягвайте тези изкушения, те са саморазрушителни.

Дичо много добре знаеше, че ако търси хора, с които да си губи времето, може да ги намери навсякъде, дори и на работното си място.

– Ако търся нещо смислено, – продължи монолога си Дичо, – работата ми сама ще говори за това. Когато дам най-доброто от себе си, не се ли наслаждавам от това, което върша? …….. „Най-лошото нещо, което прави мързелът, е да лиши човека от духовна цел“.

Дичо цопна в една локва и се усмихна:

– Май някой бе казал: „Работата е толкова красиво и полезно нещо, а независимостта е толкова възхитителна, че се чудя защо има мързеливи хора на света?“.

Ако някой наблюдаваше Дичо от страни, щеше да забележи как само за един миг се бе преобразил.

Той бе открил нещо ново за себе си.

– Ще забравя за това, което е отзад и ще се напрегна сили към предстоящото. Така продължавайки напред, ще се движа с една единствена цел, да спечеля наградата.

Бе прохладно. Вятърът леко полъхваше. Птиците весело пееха. Наблизо се чуваше тих приятен шум от плискаща се вода. Навярно бе някое малко поточе.

Росен седеше сам на хълма. Всичко около него бе спокойно и тихо, но умът му препускаше през задачите, които останаха недовършени.

Имаше и проблеми, които не можеше да реши. Да не говорим за нещата, които бе объркал и не бе в състояние да поправи.

Но как да спре този шум в главата си?

Росен си спомни как дядо му го учеше като малък:

– В тишината забелязваш какво Бог прави край теб. За това по-често излизай сред природата и остави притесненията си на Господа. Само така можеш да заглушиш шума в себе си и да освободиш място за Божия глас.

Младият мъж се усмихна, застана на колене и се започна …

– Боже притеснен съм. Объркан съм. Предавам Ти всички свои грижи и проблеми. Искам да чувам отново гласът Ти ….

Топлина се разля в тялото на Росен и той продължи възторжено:

– Славя Те и Ти се покланям. Благодаря, че действаш в живота ми и ме променяш …..

И тогава младият мъж дочу тих глас:

– Аз винаги Съм с теб …… Аз ще воювам за теб, бъди спокоен.

Бе тиха вечер. Множество хора се бяха събрали на едно място. Очите им сияеха. Нещо важно се случваше.

Всички бяха вперили поглед в Младенеца.

– Това е Той, – възторжено с умиление прошепна Зарко.

Сърцето му бе изпълнено с радост. Той се обърна към приятелката си Диляна, която също се усмихваше и гледаше бебето.

– Знаеш ли кого държи Мария?

Диляна едва долавяше гласа му, но само кимна с глава.

– Разбираш ли? – продължи разпалено Зарко. – Авторът на благодатта сега е пред нас без възраст. Той е само на няколко минути.

Диляна отново дари с усмивка приятеля си и продължи хода на мислите му:

– Представи си, Този, Който се е разхождал между звездите има крака, като нашите, но те са още твърде слаби, за да ходят сега.

– Виж юмручето Му, а е задържал в ръцете Си океаните, – добави Зарко.

– Това, които е научил от Отца Си, ще ги предаде на нас хората, – завъртя се радостно Диляна.

– И най-важното, – Зарко вдигна показалеца си нагоре, – Този, Който никога не се е препъвал, ще понесе греха ни и ще ни замести на кръста.

– Нека се радваме, – плесна с ръце Деница, – защото днес ни се роди Спасител, Който е Христос Господ.