Стоян и Владо се бяха източили доста това лято. Бяха отишли с родителите си на село, но не пропускаха и час да се метнат на колелото и да обикалят наоколо. И тъй като колелото беше само едно, двамата се редуваха в използването му.

Денят беше много горещ. Едва се дишаше. Владо застана пред баща си и попита:

– Можем ли да отидем да се изкъпем на реката?

Реката не бе много близо, а и криеше много опасности. Беше буйна с множество въртопи.

– До четири часа може, – каза баща му, – а после двамата с брат си трябва да помогнете малко.

– Ваканцията е дава да почиваме, а не да работим, – недоволно изсумтя Стоян.

– От както сме дошли все едно и също, – подкрепи го Владо, – „На работа, …..четете!“

– Какво преуморихте ли се? – почна ги майка им. – Всички работят, никой не се шляе по улицата.

– Ти ми покажи, кои деца работят в селото, – засмя се Владо. – Нито един. Повечето дори се разхождат с колите на родителите си.

– Татко, тръгни из село и виж колко от съучениците ни са на полето или в градината, – подкрепи го Стоян.

– Да но някои от тях пасат добитъка, а вие и това не искате да вършите, – гласът на майка им звучеше доста остро.

– Какво ще разберем тогава от ваканцията? – смотоляви набързо Стоян. – Оставете ни малко на свобода, тъкмо да се заредим с малко сили.

– А ние разчитахме, че един ден ще ни отмените, – махна с ръка огорчено майка им.

– Отмяна в окопаването на градината, плевени и куп такива „приятни и красиви занимания“, – с лека ирония подхвърли Владо.

– Вие какво, да не се срамувате от селската работа? – баща им се беше вече изнервил. – А от къде идва хлябът? Ако не е селото, как ще заредим мазето и как ще преживяваме? Замисляли ли сте се над това?

– Това сме го чували и друг път, – наостри се Стоян. – Моите съученици отидоха с родителите на море или на планина, а ние тук.

– И ние някога сме ходили на море, – с тъга каза майка им, – но сега при тая скъпотия едва смогваме.

Бай Стамен току що бе прекрачил прага на дома им и слушаше „престрелката“, която се водеше между деца и родители. Най-накрая той реши да се намеси:

– Мили младежи, вие имате пълно право да искате да работите по-малко през ваканцията и повече време да прекарвате в  разходки, игри и забавление. Това  е ваше право. но това е само една част от истината.

Колкото и ядосани да бяха на родителите си Стоян и Владо се заслушаха в думите на бай Стамен.

– Поразмислете и потърсете и другата част от нея, – продължи възрастния човек. – Ще я намерите като се вслушате в думите на родителите си. Постарайте се да ги разберете. Не искам да натрапвам мнението си, но като ви гледам и слушам ми става болно.

Стоян и Владо наведаха глави. Те разбираха какво иска да им каже бай Стамен, въпреки че ги влечеше другото разбираха, че той е прав. Двамата много го уважаваха и почитаха, не веднъж им бе давал добър съвет за ситуации, в които бяха изпадали.

Един търговец имал нужда от момче, което да продава в магазина му. Той публикувал обява и на другия ден дошли няколко тийнейджъри. Търговецът не се поколеба и веднага избрал едно момче. Познати на търговец попитали как толкова бързо е избрал момчето.

Търговецът казал:

– Преди да влезе това момче изтри краката си и тихо затвори вратата, което показва, че то обича реда. Когато влезе куц човек, то стана и предложи мястото си. Това показва, че това момче е добро и учтиво. На моите въпроси то отговаряше бързо и с уважение, което показваше, че умее добре да разсъждава и е любознателен. Аз изтървах една книга на пода, а то веднага стана и я сложи на масата. Това момче не се блъскаше и буташе напред, то чакаше спокойно реда си. Дрехите му бяха чити, косите сресани, лицето и ръцете му бяха незамърсени. Ето защо избрах него от всичките кандидати.

Всеки човек може да се познае по труда, поведението и думите му.

Колкото повече обичате да работите, толкова по-скоро ще си намерите работа. Трудолюбието е склоността на човека постоянно да прави нещо полезно. Всяка работа трябва да започваме с желание, да я продължим с усърдие и да я завършим с благодарение.

Поведението е огледалото, в което всеки разкрива себе си. За дървото може да се съди по плодовете му, а за човека по поведението му.

Гласът на поведението е по-силен от думите. Думите учат, а поведението убеждава.

Думите са образ на мислите и изразяват нашите чувства, следователно чрез тях може да се разбере вътрешното състояние на човек. По звъна, можеш да разбереш каква е камбаната, а по речта – какъв е човекът.

Ако искаш да разбереш какъв е човека внимавай в думите му, защото „от онова, което препълва сърцето, говорят устата“.

Борис започна да рецитира стихове, след това премина към откъси от известни произведения на наши и чужди автори.

Всички бяха погълнати от изпълнението му. Гласът му покоряваше, завладяваше и потапяше всеки в огромния океан на художественото слово.

– Откровено да си кажа, – обади се Динко, – изненадан съм от свежата ти памет.

– Някога и аз пълнех главата си с поезия, – не остана назад и Малин, – но не всичко помнех точно и вярно, което беше голям мой недостатък. За това често изпадах в неудобно положение за това.

Мартин и Свилен мълчаха гузно, те не можеха да се похвалят със нищо в тази насока.

– Завиждам ти, Боби, имаш удивителна памет за тези години, – похвали го и Стоян.

Борис не беше първа младост, времето отдавна бе отнело цвета на косите му, но в сините му очи още гореше младежки плам.

– Какви години? – Борис рязко се обърна към Стоян, сякаш приятелят му беше казал нещо обидно.

– Съвсем не исках да кажа, че си остарял, – опита да се защити Стоян.

– Какво са годините? Ние сме само хора, но постоянно се вглеждаме в сезоните, месеците и всеки къс от времето. За нас те са като някакъв хомот, под който пъшкаме и стенем.

– Ако не ме боляха краката и не усещах някои болки, които в безрасъдното си минало съм си причинил, – засмя се Захари, – изобщо не бих усетил, че нещо фатално се е променило в мен.

– Вярно е, че жизненост е изписано на лицето ти, Боре, – намеси се Свилен, – но не трябва изцяло да се игнорират биологичните промени.

– Духът на човека заема важно място в неговото съществувание. Той е определящ във всяка област от живота му , – заяви Борис категорично.

Събралите съвсем не искаха да нарушат атмосферата на разбирателство тази вечер, за това не се задълбочиха повече в започнатата тема. Почти всички бяха надхвърлили четиридесетте. Темите за старост и немощ бързо отпадна и те се насочиха към общата работа, която им предстоеше.

Симеон доста се забави от училище. Това не беше обичайно за него. Майка му се притесни. Какво ли не мина през главата ѝ.

Изведнъж входната врата се тропна и Симеон нахлу като ураган в стаята. Поспря за малко, погледна притеснените си родители и побеснял заяви:

– Цял час ни държа морал.

– Кой? – попита баща му.

– Тодоров, кой друг, – буйно размаха ръце Симеон.

– Какво се е случило? – попита майка му.

Симеон свали якето и заедно с чантата ги хвърли на леглото. Седна на фотьойла и нервно започна да разказва:

– Тодоров влязъл в класната ни стая, а на дъската пошело: „Николова е глупачка и мръсница!“ Когато нахълтахме всички след физическото, изгледа ни свирепо и побеснял попита: „Кой е авторът на този шедьовър?“, а ръката му сочеше черната дъска.

– Навярно никой не си е признал, – коментира баща му.

– Най-напред се стъписахме и мълчахме. После Владо започна: „Та каква учителка е Николова? Тя не може една задача да реши. Когато преподава урок, все гледа от лисчето и от там преписва решението на всички задачи“.

– Всеки учител решава задачите предварително, – опита се да обясни майка му. – Какво странно има в това.

– Да, но при нея не е така, – упорстваше Симеон. – Мъжът ѝ е много добър математик и е решил всичките задачи от учебника. Той е инспектор по математика.

– И от къде сте сигурни че е така? – попита недоверчиво баща му.

– Много сте „осведомени“, – не без ирония се обади майка му.

– Не ми вярвате?! – буйно реагира Симеон. – Като подхване да решава някоя непозната задача, спира, изтрива всичко и започва отново, но до краен резултат не стига. Тя е много взискателна към нас, но не и към себе си.

– И навярно това сте разказали и на Тодоров? – попита майка му.

– А той какво каза? Как реагира на вашите нападки? – полюбопитствува баща му.

– „Не вярвам, чак толкова да е изостанала, – гласът на Симеон придоби дразнеща интонация, вероятно се опитваше да имитира учителя си. – Преувеличавате! Търсите начин да смекчите вината си, заради това, което сте написали на дъската“.

– Е, и? – родителите му леко бяха проточили шии напред.

– Казахме му, че това е истина, но той не повярва, – тъжно констатира Симеон.

– А ти какво мислиш по въпроса? – погледна го изпитателно баща му.

– Тя не само нищо не разбира от математика, но има и отвратителен характер, – заяви категорично Симеон.

– Не преувеличаваш ли малко? – скастри го майка му.

– Не! Вчера вдигна Данчо на дъската, за какво ли не го пита, а той отговоти правилно на всичките ѝ въпроси. После му даде задача, която не сме решавали досега. Данчо започна, стигна до някъде и спря. Тя ентусиазирано грабна тебешира от ръката му и започна да решава, но и тя спря. Избърса написаното и пак почна да пише, така няколко пъти …. Мълча, пухтя, а накрая заяви: „Има нещо сбъркано в условието на тази задача“. А на Данчо му писа четворка, а той е много умен. Отличник на класа е, най-добрия ни математик. А тази четворка ще остане единствената му ниска оценка в бележника.

– Как завърши разговора с Тодоров? – попита баща му.

– С конско, с какво друго, – поривисто скочи Симеон. – Не сме уважавали учителите си. Винаги сме били най-умните и нищо не ни се доказвало. Никога не сме си признавали вината си, другите ни били виновни за всичко …..

– И е бил прав, – защити го баща му. – Много сте вирнали галва….

Симеон не дочака тирадата на баща си, прекоси стаята и със замах затвори вратата след себе си.

Внукът на равин Барух Израел имал навика да плаче на висок глас по време на молитва.

Един ден дядо му казал:

– Дете мое, знаеш ли разликата между фитил направен от памук и такъв направен от лен?

– Не знам, – признало момчето.

– Първият изгаря бързо, а втория шепти и пръска искри. Повярвай ми, че по време на молитва един прост и искрен жест, даже това да е само движение на пръстите на краката, е напълно достатъчен.