Приближаваше се голяма тълпа от хора. Милен следеше прииждащия поток и си каза:

– Това множество се нуждае от Господа.

Той започна да им говори, но хората не го слушаха. Те бяха натоварени със стотици юридически тежести.

– Жалко, – тъжно промълви Милен. – Те се занимават с политика и завземане на властите.

Той тъжно поклати глава:

– Не разбират ли, че те са по-важни от техните планове, дори от нуждата им от почивка?

Милен искаше да им разкаже за Божията любяща грижа и състрадание Му, защото това бе единственият отговор на най-дълбоките им нужди, но …..

Людете приличаха на стадо, което се нуждаеше от овчар, които да ги поведе, но те не Го търсеха там, където трябваше.

Милен плачеше за тези хора, понеже Бог му бе позволил да ги види така, както Той ги виждаше.

Не се разбираха. Достатъчно бе да ги погледнеш, за да разбереш това.

Те стояха от двете страни на преграда, която ги отделяше един от друг.

Изведнъж нещо кацна като незабележима сянка на преградата.

– Ти пък от къде се взе? – попита намръщено Юри.

– Никой не те е викал, – заядливо се обади Станка. – И каква роля смяташ да играеш между нас?

– На преводач? – отговори сянката.

– Искаш да кажеш, че ние не можем да се разберем сами? – Юри тръсна гневно глава.

Не последва реплика за отговор.

Настъпи дълго и тягостно мълчание.

Юри пръв го наруши:

– Обичам те.
Станка трепна, но преводачът ѝ даде знак да замълчи.

– Той каза: „Имам търпение. Готов съм да те изслушам. Ще се опитам да те разбера“.

Тя се засмя и каза огорчено:

– Знаеш да говориш само красиви думи, но дали някога от теб ще дочакам дела.

Преводачът се обърна към Юри и преведе:

– Тя каза: „И аз те обичам. Само любовта ми помага да издържа всичко това“.

Юри наведе глава. В гласа му се усещаше мъка:

– Не мога повече така. Каквото и да направя все не ти харесва. Винаги ме критикуваш.

Преводачът погледна към Станка и каза:

– Той казва: „Егото ми е уязвено и наранено. Всичките ти думи възприемам като нападки. И въпреки, че не искам, за мен си оставяш враг“.

Погледът на Станка се бе смекчил. Тя погледна към оградата със съжаление.

– Ще се опитам да запомня това, но ти трябва да престанеш да бъдеш дете, – въздъхна Станка. – Трябва да пораснеш. Все пак си мъж на четиридесет години.

Преводачът отново предаде думите ѝ по нов начин…..

Накрая Юри и Станка тръгнаха заедно, хванати ръка за ръка.

На прага той се обърна към сянката и се усмихна дяволито:

– Трябва да ти се признае професионализма. Къде мога да науча това?

Преводачът улови погледа ѝ с очи и тихо промълви:

– Той ми каза: „Бих искал да се науча да я разбирам сам“.

Топлото време се задържа, въпреки че сутрините бяха доста студени. Още не се бе разсъмнало, а водата в съдовете по двора имаше тънка ледена кора.

Марин се бе обезсърчил от хората край себе си, телевизията, радиото и вестниците, които постоянно бълват страх и безнадежност.

Богдан го забеляза малко преди да влезе във входа на блока си, върна се няколко крачки назад, тупна го по рамото и каза:

– Радостта не е естествено отражение в живота ни. Тя е свръхестествена.

– Какви ги дрънкаш, – откликна Марин. – Каква муза те е обсебила днес?

– Разбери радостта е плод на Божия Дух, а не на твоята личност. Тя не е реакцията ти при дадени обстоятелства, а чудо в един тъмен и умиращ свят.

– И какво предлагаш? Да започна да се смея като луд, без всякаква причина? Веднага ще ме приберат в лудницата.

– Само в Божието присъствие можеш да преживееш и демонстрираш радост, – отбеляза Богдан.

– Да бе, да, – усмихна се скептично Марин.

– Човече, ти не си създаден да бъдеш смачкван от депресия или да клюкарстваш по чужд адрес. Това води само до огорчение. Ето ти и един пример. Когато жена ти се ядоса, мълчи и сумти. Не ти ли се иска, тя да крещи, да се кара, поне ще знаеш от какво се е обидила. Но, не. Тя не споделя, трупа яд в сърцето си, а е създадена да се радва.

– На приказки всякак става, – сбърчи нос Марин, – по-добре виж реалността.

– Представи си, че не ти достигат пари за да напълниш резервоара на колата си и решаваш да го допълниш с пясък, – продължи с примерите си Богдан. – Какво ще стане тогава?

– Тази кола изобщо няма да тръгне, – наблегна Марин. – Освен това така ще я повредиш, че не знам, кой ще се наеме да я поправя.

– Ти така допълваш ежедневието си с гняв, огорчение и такива подобни, и се опитваш да водиш нормален живот.

– И какво да правя? Това са неща, които просто идват.

– В момента, в който допуснеш Бог да ръководи живота ти, ще изпиташ невъобразим мир и радост, независимо ситуациите през, които преминаваш.

Марин се почеса по главата и добави:

– Ще си помисля.

Времето се задържа слънчево. Хората, но повече животните се възползваха от топлите слънчеви лъчи, които се излежаваха на припек.

Симо бе притеснен. В последно време доста неща му се струпаха и не бяха от най-веселите.

Отчаянието му се четеше не само в очите, но и походката. Прегърбен, безпомощно отпуснал ръце, той влачеше краката си едва едва, сякаш имаше тежки вериги на тях.

– Как можем да оцелеем в такова време? – питаше се Симо. – Ето уволниха ме. Няма с какво да си плащам сметките. В семейството възникнаха конфликти поради безизходицата. Детските ясли са празни, а всеки ден умират хора млади и стари.

Дилян слушаше оплакванията на съседа си и подметна:
– Никой не получава безплатен пропуск. Проблемите чукат на вратите на всеки от нас. Имаме нужда от напомняне.

– За какво? – вяло и незаинтересовано попита Симо.

– Като Божи деца сме учени, че сме привилегировани в едно или друго отношение, но проблемите и трудностите ни заливат, а ние се сърдим.

– Защо Бог не спазва обещанията си? – промърмори недоволно Симо.

– Какви обещания? Самият Той ни казва, че в света ще имаме проблеми.

– И какво получаваме? – сарказмът ясно пролича в гласът на Симо.

– Нищо не получаваме като си даваме вид, че това не ни се случва, – наблегна Дилян.

– Тогава?

– Можем да повярваме, че по някакъв начин ще дойдат облекчението и избавлението, но това не е винаги според очакванията ни.

– Лесно е да се каже, когато си затънал до гуша, – смръщи вежди Симо.

– На кого уповаваш? Това е важното, – усмихна се Дилян.

– Приказвай си, нали не е на твоята глава, – недоволно махна с ръка Симо и се скри в дома си.

Дилян проследи с поглед съседа си и тежко въздъхна:

– Ех, да знаеше, колко по-леко би му било.

Даниела бе навела глава. Мрачните ѝ мисли се отразяваха на лицето ѝ.

Дора я погледна съчувствено и попита:

– Пак ли?

– Казват, че времето лекува, но не е така, – съвсем тихо каза Даниела. – Можеш да смачкаш болката и да я заровиш надълбоко, докато не заподозреш, че нещата се повтарят в бъдеще.

– Забелязала съм, че времето ми е помагало да забравя, но това не е същото, да те излекува.

– За мен е трудно да гледам болезнените частици от миналото и да ги обработвам в светлината на любовта и възстановяването, – отбеляза Даниела.

– Понякога времето може да лекува, но най-добрият лечител е Исус. Върху раните полага своята нежна любов и възстановява разбитите сърца.

– Сигурна ли си? – попита Даниела.

– Исус е надежден, – наблегна Дора. – На ръцете си Той носи белезите, които говорят за безкрайната Му любов, милосърдие и изкупителна сила.