Заваля сняг на едри парцали и покри земята с бяло одеяло. Дърветата, чийто клони бяха поръсени с бели кристалчета, се превърнаха в приказна гора.

Въпреки застудяването група пенсионери се бе събрала в любимия си клуб.

– Остаряваме, – въздъхна Продан, – главите ни побеляха като всичко наоколо.

– Е, не е толкова лошо да остаряваш, – противопостави му се Даца.

– Ако списанията по будките са някакъв критерий, – намеси се и Сава, – процесът на стареене е катастрофа във всяко отношение.

– Какво толкова им има? – възкликна Стефана.

– Всички на снимките са млади, здрави и красиви, а в магазините ви предлагат хиляди продукти, които да ви накарат да изглеждате по-млади, но уви вече сме стари, – тъжно се изказа Дора.

– И от стареенето има полза, – обади се закачливо младата пенсионерка Веска.

– Полза …. въобразяваш си, – засмя се Рангел.

– Заедно с бръчките идва и мъдростта, – отбеляза находчиво Кремена. – Ние сме я натрупали постепенно ….

– Погледни сега младите, – прекъсна я Цачо, – на тях не им трябва мъдрост.

– Остаряваме, – примирително каза Станой, – но имаме друг поглед за хората, парите, обноските, работата ….. Едва сега оценяваме кое е правилно и кое нищо не струва.

– Побелее ли ти косата, носи я все едно са ти поставили корона, – добави Калчо и се усмихна шеговито.

– Ей, – не можа да се стърпи чистачката, която бяха наели да чисти клуба, – като ви слушам с голямо нетърпение очаквам да остарея.

Всички се засмяха.

Баща му почина в болницата и Тодор трябваше да отиде там и да прибере нещата му. Той не се изненада от малкия багаж, който му връчи една от медицинските сестри.

– Той не бе взискателен човек, – сподели тя. – Дори и на малкото се радваше.

– Такъв си беше, – потвърди Тодор. – Усмихнат, готов да окуражава и подкрепя другите.

– Но какво го правеше толкова щастлив? – попита докторът, който бе в стаята.

– Неговото „притежание“ не се побира в нищо, макар външно да изглежда, че няма нищо, – въздъхна Тодор.

– Хем има, пък няма ….. Как да се разбира това? – попита медицинската сестра.

– Непоклатимата му вяра в неговия Изкупител Исус, бе неговото богатство и това му бе достатъчно, за да бъде весел и жизнерадостен, – усмихна се Тодор.

– Да, но нали човек иска да има кола, дом, пари, за да си купи много други неща, – възрази докторът.

– Докторе, – тъжно поклати глава Тодор, – за баща ми бе важно фокусът на сърцето му. То бе насочено към Бога. Както обичаше Него, така обичаше и хората.

– Забелязах, че докато беше в отделението, той се разкарваше в коридора, поздравяваше всички, – спомни си медицинската сестра. – Ако някой плачеше, той отиваше при него и го утешаваше. Сякаш живота му бе съсредоточен към добруването на другите.

– Можем ли да бъдем някога доволни, от това което имаме? – попита Тодор. – Желанието да притежаваме още, не ни ли разсейва от любовта на Бога.

– Твоят баща е бил прав, – добави докторът. – Това, което ценим се отразява на начина ни на живот.

– Сърце на баща ми бе насочено към Господа, там бе неговото съкровище, – каза Тодор и си тръгна.

Змията повдигна глава, огледа района и реши да прекоси двора.

И без това никой не се мяркаше там, а покаже ли се, тя си знаеше.

Започна да извива дългото си почти черно люспесто тяло и да пълзи напред.

На пътя ѝ се изпречи трион. Когато се приплъзна по него, змията се нарани.

Силната болка я обърна светкавично и тя захапа триона, но резултата бе още по-плачевен. От разрязаната ѝ уста обилно капеше кръв.

Змията не можа да разбере какво става. Мислейки, че триона я напада, тя реши да се увие около него и да го стегне с люспестото си тяло. Така смяташе да спре дъха му и да го унищожи.

За съжаление мъртвата бе тя, а не триона.

Така се случва и със нас, когато бурно реагираме на преценките на другите. Излишно се нервираме, усилваме главоболието си, но всичко това влошава само нашето състояние.

За това не обръщай внимание и забрави, когато не те оценяват правилно. За твое добро е.

Елена бе добра готвачка. Тя винаги изненадваше домашните си с вкусна храна.

Днес тя, съпруга ѝ Тотьо и малкият и син ѝ Дени бяха седнали да обядват.

Малкият погледна сложеното в чинията му, намръщи се и каза:

– Няма да ям това, дайте ми шоколад.

Елена не за първи път се сблъскваше с капризите на сина си, затова реши да го насърчи:

– Много е вкусно опитай го. След като го изядеш, ще получиш шоколад.

– Не, – недоволно поклати глава малчугана, – такова ядох в детската градина и не ми хареса. Искам шоколад.

Намеси се и Тотьо:
– Няма значение какво си ял в детската градина, майка ти готви много хубаво.

Дени продължи да упорства:

– Искам шоколад.

– Разбери, – раздразнен каза Тотьо, – сега най-важната ти работа е да се храниш, за да пораснеш и да станеш силен.

Малкият сбърчи нос и обърна гръб на чинията.

Тотьо въздъхна и продължи вече малко по-меко:

– Това е здравословна храна особено за деца. Приеми изяждането на тази храна за работа, а шоколада за награда. Така, както аз отивам на работа и получавам заплата.

– А ако не искам да свърша работата си? – попита закачливо Дени и хитро погледна баща си.

– Да, но ще искаш заплата, а тя не се полага за несвършена работа, – наблегна Тотьо на думите си. – За това по-добре си изяж сипаното в чинията.

Дени взе с неохота вилицата, откъсна малко парче от храната в чинията. Лапна го и се усмихна.

– Вкусно е, – призна малчуганът.

Нямаше нужда повече от увещания. Чинията бързо бе изпразнена.

След като приключиха с обяда, Елена извади голям шоколада от хладилника и го подаде на Дени.

Той го взе, повъртя го в ръцете си, а след това каза на майка си:

– Мамо, подарявам ти този шоколад за вкусната работа.

Угаждайки си на капризите, не осъзнаваме дали това което искаме е в наша полза или вреда.

Скоро щеше да има празник в селото. Хората с нетърпение го очакваха. Приготвиха си изобилие от храна и питиета.

Замечтаха се:

– Колко много радост ни очаква занапред.

– Ще се разходим по мегдана.

– Предстои ни да посетим този или онзи.

– Скъпи гости ще ни посетят.

Празникът дойде, но времето се развали. Хората останаха по домовете си.

Кой ще иска да се разкарва под дъжда и да гази кал?!

Започнаха да се оплакват едни на други:

– Няма почивка за нас. Орем сеем и жънем, все работа ни чака.

– Една седмица имаме да се позабавляваме в годината, то пък дъжд и кал се случи.

Мърморят хората и недоволно клатят глава.

Най-старият от тях се надигна и ги смъмри:

– Неблагодарни сме. Не знаем какво искаме. Жегата изгори хляба по нивите, а те реват, че не могли да празнуват.