Дойде непознат мъж в селото. Той бе странно облечен, за това селяните го оглеждаха и му се присмиваха.

Мъжът изобщо не се трогваше от усмивките и подигравките им.

Той застана на площада и започна да говори. Гласът му трещеше като гръмотевица.

– Последните знаци не предвещават нищо добро. Много скоро, в съвсем близко бъдеще, земята ще бъде обхваната от пожари, наводнения и епидемии. Необходимо е да вземете спешни мерки.

След това никой не го видя повече.

Селяните бяха смутени от думите му. Събраха се на площада да решават какви мерки трябва да предприемат.

– Какво трябва да направим, за да отблъснем тези напасти от нас?

– Как да действаме?

Всички погледи бяха отправени към дядо Захари, когото смятаха за мъдреца на селото, защото той умееше да решава и най-заплетените случаи.

Старецът се почеса по главата и започна бавно да говори:

– Първо, всеки трябва да отговори на въпроса: Кой съм аз в своята същност? Останалото е второстепенно.

Селяните го гледаха в недоумение:
– Не разбрахме. Моля те обясни ни по-подробно.

Дядо Захари ги изгледа изпитателно и се почуди на акъла им, но след това махна с ръка и започна да обяснява:

– Когато се появят пожарите, всичко наоколо ще гори. Всеки ще се чуди как да се спасява, но някой трябва да се погрижи за това. Излеят ли се пороите, мнозина ще се удавят, но някой трябва да помогне на давещите се.

– А когато дойдат епидемиите? – обади се някой нетърпеливо.

– Повечето ще се заразят и разболеят, – закани се с пръст старецът. – Ще ни са нужни хора, които да облекчават страданието на другите.

– А ясно, – чукна се по главата Жельо, – трябва да имаме подготвени хора, които да помагат на другите.

– Е, какво чакаме? Нека се разпределим, кой за какво ще помага и да започваме обучението, – нетърпеливо подскочи Дечо.

Останалите зацъкаха с езици и клатеха недоволно глава.

– Не е лека тая работа.

– Докато се наканим, тези напасти ще ни изненадат. По-добре да се захващаме, докато е време, – подвикна разгорещено Григор.

Селяните наведоха глави и се съгласиха безропотно.

Михаил живееше в район, където имаше много змии, но той не се страхуваше от тях.

Когато излизаше навън, майка му го предупреждаваше:

– Мишо, внимавай да не те ухапе някоя змия.

Михаил бе убил само една, но бе присъствал на унищожаването на още няколко от тези пълзящи гадини.

Всеки път той бе наблюдавал нещо, което доста го озадачаваше. След като змията бе убита, тялото ѝ потрепваше още дълго време.

Въпреки че главата ѝ бе смачкана и тя бе безсилна, гърчещото тяло на мъртвата змия, държеше Михаил на разстояние.

– Чак, когато залезе слънцето, тялото ѝ ще бъде неподвижно, – казваше си той.

Ние трябва да помним едно, че след възкресението на Исус Христос, сатана е победен. Главата му е смачкана.

Докато ние укрепваме вярата си и растем в познание за Бога това, с което се сблъскваме е просто дяволското потрепващо победено тяло.

Но идва ден, когато тялото на старовременната змия – дяволът, ще замре напълно.

В един малък град имаше много магазини за дрехи, обувки, мебели, книги, ….., но един от тях бе доста странен.

В него се приемаха счупени и повредени вещи, а срещу тях получаваха нови или каквито им бяха необходими.

Там можеха да се разменят не само вещи, а и лошо отношение с добро, провали с милост, безпокойство с надежда, бреме с радост и мир, ….

Този магазин бе винаги отворен, а продавачът бе винаги на разположение на клиентите. Дори можеха да си поговорят с него.

Лошото бе, че повечето хора не знаеха, че съществува, За това трупаха стари неща, които не им трябваха и не биха използвали.

Ех, да знаеха!

Малкото, които знаеха за този чуден магазин, казваха на други:

– Не трябва да задържате това, което не работи. Идете в този магазин и го разменете. Ще получите нови и по-качествени неща.

Тези, които се съмняваха говореха обезсърчително:

– Може би там трябва нещо да се доплаща или да се прави!

– Не, не е нужно, – казваха тези, които познаваха и самия продавач. – Там всичко е безплатно. Просто трябва да си го вземете.

Повечето смятаха:

– Това е някаква реклама.

– Кой ще е толкова луд да даде вземе нещо негодно и да ти даде ново?

Посетилите този магазин настояваха:

– Отидете и се убедете сами.

Но повечето клатеха глава и не отиваха. За тях това бе невъзможно. За това трупаха счупени и ненужни неща и едва се оправяха из лабиринтите образували се от този боклук.

Две млади момчета, докато се разхождаха, видяха скитаща се сама овца. Тя бе много натежала и едва се движеше.

– Навярно се е изгубила в храстите и са я отписали след дълго търсене, – предположи Младен.

– Това трябва да е било доста отдавна, – Кирил поклати глава натъжен.

Момчетата решиха да освободят животното от товара му.

Процесът на премахването на тежкото руно бе труден и мъчителен.

– Тази мръсна, сплъстена вълна пълна с бодили, тръни и всевъзможни боклуци, трудно се дава, – мърмореше Кирил.

През цялото това време овцата блееше и се налагаше на Младен да я успокоява.

След като животното се освободи от целия си ненужен товар, започна обилно да се храни. Краката му заякнаха и то бе доволно и благодарно на своите спасители.

– Виж каква красавица стана, – смееше се и пляскаше с ръце Кирил.

– Така сме и ние, – започна Младен с обичайните си мъдрувания. – Когато сме обременени физически, умствено и емоционално, Бог изпълнява спасителната Си мисия, която е планирал в деня, който ни е създал.

– Така е, – съгласи се Кирил. – Можем винаги да разчитаме на присъствието Му, когато извикаме към Него.

Бе края на Втората световна война. Голяма част от страните бяха опустошени, а сградите им се бяха превърнали в руини.

Най-тежко бе положението на децата сираци, които се скитаха по улиците гладни.

Една студена сутрин войник вървеше по пътя. Зад ъгъла забеляза малко момче, което бе прилепнало нос към витрината на сладкарницата.

Вътре мъж месеше тесто за нова порция понички.

Гладното дете гледаше мълчаливо, наблюдавайки всяко негово движение.

Войникът приближи до момчето.

През витрината можеше да се види как се вадеха от фурната нажежените хапки. Момчето само преглъщаше, докато гледаше как майсторът ги поставя върху стъклен плот.

Войникът попита детето:

– Искаш ли поне една от тях?

Момчето подскочи уплашено и смотолеви:

– О, да….. Бих ….!

Войникът влезе в сладкарницата и поръча една дузина от апетитните хапки. След което бързо се върна при момчето. Той му се усмихна и каза:

– Вземи това е за теб – и подаде на момчето пакета с лакомствата.

Когато се обърна, готов да си тръгне, войникът усети, че някой го дърпа за палтото.

Той изви глава назад и чу как детето тихо попита:

– Господине, …… вие Бог ли сте?

– Де да бях …. – въздъхна дълбоко войникът, – щях да дам на всички като теб, които гладуват.

Дарявайте и ще видите как Бог отваря сърцата на другите за Себе Си.