Един мъж обичаше да си попива. Жана му заедно с детето им всяка вечер се молеха, той да се покае и да остави пиенето.

Една вечер мъжът извади бутилка бира от хладилника, а четиригодишната Надя го гледаше с ококорени очи.

– Татко, пак ли ще пиеш бира? – попита плахо детето.

Мъжът реши да се пошегува и каза:

– Да ще пия. А ти искаш ли малко да опиташ?

– Не, – наведе глава малката, – защото след това ще трябва да се покайвам.

Красимир вече не се засягаше, както преди. Беше усетил, че чувствата ѝ към него вече са много по-топли.

Невена му се извини:

– Прибързах, креснах ти пред да знам, че това, което си направил е много добро. Отнесох се много грубо към теб

– Не, ти не можещ да бъдеш груба. Съжалявам, че се обиждам и дразня толкова лесно. Наско не веднъж ми е казвал, че съм обикновен грубиян и трябва да внимавам, когато съм в компанията особено на момичета.

– Нима ти го е казал? – разсмя се Невена..

– Той никога не щади нежната ми душа

-А ти имаш ли такава изобщо? – заяде се Невена.

– Не знам. Мислиш ли, че е добре да имам такава?

– Би било прекрасно, – каза напълно сериозно Невена.

– Тогава ще се опитам… само че не знам как. Можеш ли да ми казваш, когато се държа грубо и жестоко?

– Не бих посмяла – каза Невена и заби поглед в земята.

Красимир се разсмя малко пресилено.

– Знам, всички си мислят, че съм неприятен, коравосърдечен, див и враждебно настроен към всеки, но не бих убил някого само защото ми е казал, че съм груб, недодялан и неучтив..

– Ти си много повече – възкликна Невена.

– Но си оставам грубиян, – тъжно наведе глава Красимир.

– Ето пак се засегна.

– Забеляза ли?  – наблегна Красимир. – Направи ми забележка и не те убих … , а занапред ще се старая още повече.

Невена се усмихна. Красимир се разсмя и без да знае направи още една стъпка напред към смутеното ѝ сърце

И в отговор на протеста на президента на Танзания, Джулиъс Ниерере във връзка изгонването на „азиатците“, Иди Амин изпратил телеграма.

В нея се казвало:

„Много ви обичам. Ако бяхте жена, щях да се оженя за вас, независимо, че главата ви е посивяла“.

Бяха изпаднали в трудна ситуация, но поне в началото не се отчайваха. Очакваха помощ отвън. Тъй като бяха събрани от съдбата, Даниела и Марко можеха да се опознаят по-добре, като всеки разкаже нещо за себе си.
– Разкажи ми за твоята работа – каза Марко.
Лицето на Даниела се озари. Тя сякаш забрави къде се намират.
– Занимавам се с изучаването на тип безгръбначни животни, наречени мешести. Този тип включва един подтип, известен като медуза. Повечето хора смятат медузите за скучни.
– Аз пък мисля, че са много интересни – каза Марко. – Веднъж бях ужилен от португалска фрегата. Срещата беше изключително болезнена.
– Фрегатата не е точно медуза, а по-скоро колония от множество организми, живеещи в симбиоза. По пипалата си имат хиляди капсули, пълни с отрова. Дължината на едно пипало може да стигне до 20 метра. Но размерът не винаги е най-важното. Имаш късмет, че не си срещнал малка морска оса. Ужилването на това създание може да те прати в моргата, – засмя се Даниела.
– Тогава изобщо не изглеждах като късметлия, – каза Марко.
Той си спомни парещата болка, но за да прогони тези мисли тръсна глава и попита:
– Какво точно изследваш на тези медузи?
– В лабораторията се занимаваме с изследвания свързани с океанската биомедицина. Смятам, че океанът скоро ще стане основен източник на химически съединения за фармацевтиката.
– И ще измести, това, което имаме в наличност сега? – Марко разпери невярващо ръце.
– Океанът ще надмине всичко, което е било открито до сега, – натърти Даниела.
Марко поклати недоверчиво глава.
– Между сушата и морето има повече прилики, отколкото разлики, – започна да обяснява Даниела. – Да вземем например курарето. Индианците от Амазонка са го използвали като парализираща отрова, с която са мажели върховете на стрелите си, но свойството му да отпуска мускулите го направи полезно лекарство.
– Виждаш ли същия потенциал и при медузите?
– Не само при тях. Има и други привидно прости създания със сложни системи за хранене и защита като сепии, октоподи, охлюви ….
– И какво точно правите сега в Тихия океан?
Това бе таен проект и на нея ѝ бе забранено да споделя каквато и да е информация за него. За да отклони вниманието му, Даниела попита:
– Наистина ли мислиш, че ще дойдат да ни спасят?
– Убеден съм, екипът ни винаги е действал така, че да измъкне хората, които са попаднали в затруднена ситуация, – убедено каза Марко.
Въпреки, че убеждаваше Даниела, Марко знаеше, че спасяването им е доста проблематично. Пестенето на кислород само щеше да забави неизбежното.
Марко погледна към екрана, оставаше им въздух за по-малко от два часа.
Застоялият въздух започна да ги замайва. Марко затвори очи и се опита да не мисли за намаляващите запаси от кислород.
Даниела се бе отпуснала до него. Изглежда беше загубила съзнание.
И когато Марко усети, че става още по сънлив и губи представа за нещата наоколо, си каза: „Това е краят, няма да могат да дойдат на вр….“ , се чу мощно раздвижване на водата.
Няколко ръце грабнаха отпуснатите тела и ги измъкнаха нагоре …..

Един човек се оплакал на най-старият човек в селото.

– Родителите ми все се оплакват и мърморят, не мога спокойно да живея от тях. Изглежда старостта им е отнела разума. Не мога повече да издържам. Да ги изпратя ли в някой старчески дом?

– Разбирам, че ти е много трудно, – поклатил глава старецът. – но помисли, за времето когато беше в люлката. Ти ден и нощ плачеше и с голям ум не се отличаваше тогава. А баща ти и майка ти те взимаха на ръце, нежно те прегръщаха и обграждаха с любов. Те скоро ще се разделят с живота, а и със теб. И с какво искаш да им се отплатиш сега?