Бог приема почестите, но не защото се нуждае от тях, а защото знае, че с тях няма да е справим. Достатъчно ни е съвсем малко ласкателство и ние вече копнеем за цялата слава.

Похвалите предизвикват завиване на свят и размекват мозъците ни. Ако продължим в същия дух, ще започнем да си мислим, че за спасението си имаме някакви заслуги. Много скоро забравяме, че сме прах и сме спасени от греха по благодат.

И тогава започваме да се молим като фарисея:
– Благодаря ти, Господи, че в света има такива хора като мен. Този мъж там на ъгъла се нуждае от социални помощи, но аз не. Тази улична проститутка има СПИН, а аз го нямам. Пияницата прилегнал край бара има нужда от алкохол, но аз не се нуждая от него. Благодаря ти, че в света има такива хора като мен.

За щастие на това място имаше човек, който не жадуваше за аплодисменти по свой адрес. Сърцето му бе съкрушени и той не смееше очи да повдигне нагоре.

Навел глава той се молеше:

– Господи, смили се над мен грешника. Както този човек се нуждае от социални помощи, така аз се нуждая от твоята благодат. Както тази жена е болна от СПИН, така и аз допускам много грешки. Както пияницата се нуждае от алкохол, така и аз се нуждая от нещо, което може да облекчи моята болка.. Смили се над мен грешния.

Кой от двамата си отиде оправдан?

„Казвам ви, че този (втория) слезе у дома си оправдан, а не онзи; защото всеки, който възвишава себе си, ще се смири, а който смирява себе си, ще се възвиси“.

Ваня е само на четири годинки. Майка ѝ отскочи до магазина, а тя остана да играе с брат си у дома. Той няма желание за това, беше му попаднал интересен справочник и той искаше много да го разгледа.

За да си отмъсти за неприятната работа, с която го заставиха да се занимава, реши да се заяде със сестра си:

– Аз мога да стоя на главата си, а ти не можеш.

Ването скръсти ръце пред гърдите си и тропна с крак:
– Мога!

– Не можеш!

– Мога, да стоя на главата ти.

И с тези думи тя се качи на главата му.

Брат ѝ бе победен.

Двама възрастни мъже седят в парка и разговарят.

– Помниш ли, – пита единия от тях, – като деца тичахме, играехме и всички бяхме заедно в парка? Дори някой да се разболееше и майка му да не го пускаше, пак се измъкваше от къщи и идваше да играе с нас. Е, ожулвахме по някое коляно, издрасквахме се по къпинаците, но беше весело.

– А сега какво? – засмя се другият и махна с ръка. – Вървят предпазливо, за да не си изтърват и счупят смартфоните. Забили глава в джобния си компютър и не забелязват какво става край тях.

– Повечето от тях дори не излизат на вън, заробили са се в някакъв си „чат“.

– За това са толкова бледи и често боледуват, – въздъхна вторият.

Юсра още от детството си се занимаваше с плуване. На 14 години тя взе участие в Световното първенство по плуване. Поддържаше я Олимпийския комитет на Сирия.

Започна войната и Юсра се наложи да тренира в басейни, които застрашаваха живота на плуващите.

– Как ще тренирам в басейн, на чийто покрив са паднали две три бомби?  – питаше се Юсра.

Много скоро животът в Дамаска стана непоносим. Юсра със сестрите си и други бежанци се опита да премине в Гърция през Турция и Ливан.

Всички бяха натоварени в една лодка. Цяло чудо е, че ги побра всичките 20 човека.

Когато им оставаха 30 минути път до Турция моторът на лодката заглъхна. Никой освен Юсра и сестрите ѝ не умееше да плува.

– Да скочим във водата и да бутаме лодката до някоя суша, – предложи Юсра на сестрите си.

Безсмислено бе да стоят в лодката и да чакат. Момичетата скочиха във водата.

В едната си ръка всяко от момичетата държеше въже, което бе привързано към лодката. Те можеха да движат само другата си ръка и да ритат с краката.

Три и половина часа девойките напрягаха телата си ….. така стигнаха до гръцкия остров Лесбос.

Юсра от дългото напрежение и теглене на лодката бе изтръпнала, почти не чувстваше тялото.

Питаха я:

– Как си?

Тя само им кимаше с глава:

– Добре съм. Успяхме.

С благодарност другите бежанци ѝ казваха:

– Ако не беше ти и сестрите ти, щяхме да загинем.

Тя се усмихваше, а думите на хората стопляха душата ѝ.

Това бяха три дълги часа, в които Юсра трябваше да запази самообладание. Когато надничаше някой малчуган или тъмнокосо момиченце, за да я видят как теглеше лодката, тя се усмихваше на децата.

„Не бива да ме виждат измъчена и изморена, – казваше си Юсра, – биха се изплашили, ако знаеха, че сме в беда“.

От Гърция Юсра и Сара отидоха в Македония, след това в Сърбия, Австрия и накрая се добраха до Германия.

Юсра остана да живее в Берлин и започна активно да тренира под ръководството на треньор отново любимото си плуване.

Понякога тя трябваше да става в пет, за да тренира. Програмата ѝ бе свръх тежка. Но тя работеше по плана на треньора, който той бе съставил за нея. И двамата разбираха ясно какво още не ѝ достига и на какво трябва да наблегне повече.

В Сирия Юсра нямаше такива възможности. Тя продължаваше упорито да тренира. Когато тренираше за нея нямаше значение дали е от Лондон, Сирия, Берлин или някъде другаде, тя бе само спортистка, която имаше определени цели.

При откриване на Олимпийските игри в Рио де Жанейро Юсра носеше знамето на сборния отбор от бежанци.

На Чен откриха тумор в мозъка, а той беше само на седем години.. В това време майка му страдаше от заболяване на бъбреците.

На двамата им бе много трудно, те всеки ден се бореха за живота си.

Заради тумора Чен ослепя и бе парализиран.

Лекарите знаеха, че той дълго няма да живее, за това предложиха на майката:

– Можем да ви трансплантираме негов бъбрек и поне вие да живеете. Той вече си отива, не можем да направим нищо за него.

– Какво говорите, – възмути се майката, – на мен ми е трудно дори и да си го помисля само.

Чен дочу този разговор и реши да убеди майка си, да приеме трансплантацията.

„Бих се радвал, тя да остане да живее по-дълго и да е здрава, – помисли си Чен“.

Той не знаеше от къде и как да започне, но когато видя угриженото лице на майка си започна направо:

– Мамо, съгласи се да ти направят тази трансплантация.

– Ти си чул разговора ни, – с болка го погледна майка му, – не мога да го направя. И без това ми е болно, като знам, че те губя.

– Но, мамо, помисли само. Аз ще бъда много радостен, че ти ще живееш и ще бъдеш здрава.

– Не, Чен, болката ми по теб ще бъде още по голяма, когато знам, че те няма.

– Мамо, но нали частица от мен ще живее в теб, – Чен я погледна умолително, – аз ще бъда с теб през цялото време и ще живея чрез теб.

Майката се разплака. Тя разбираше, че той беше прав. Мисълта, че частица от него ще живее в нея, донякъде я успокои.

– Мамо, моля те направи го заради ме, – Чен направи последен опит да склони майка си.

Тя го погали по главата, а от очите ѝ на вади се стичаха сълзи по бузите ѝ.

– Но, Чен, какво ще правя без теб?
– Но нали аз ще бъда с теб, – засмя се Чен, – щом една частица от мен живее в теб и ти дава живот….. все едно аз съм с теб.

Майката нищо повече не каза. До вечерта дълго обмисляше думите на сина си. Цяла нощ не можа да затвори очи и да заспи.

Рано сутринта омаломощена от размисли, съмнения и терзания прошепна над още спящия си син:

– Добре, Чен, ще живеем заедно.

Когато синът ѝ умря, неговият бъбрек ѝ бе присаден. Лекарите не можеха да осигурят на Чен пълноценен живот, но благодарение на сина си тя щеше да живее.

Преди операцията, лекарите почетоха паметта на Чен с едноминутно мълчание. Никой в операционната не можа да задържи сълзите си.

Благодарение на желанието на Чен бе спасен животът не само на неговата майка, но и на още двама човека, на които бяха трансплантирани негови органи.