В залата звучеше „Хава нагила“ – една от известните еврейски песни.

Къде ли не я пускаха?! Тя звучи по сватби, бар-мицва и често се използваше и в киното.

Момчета и момичета бяха се събрали на групички и разговаряха.

– Знаете ли, че Хари Белафонте я изпълнява при всяка своя изява? – каза Андрей веднага щом пуснаха песента.

– Можеш да я чуеш при всеки мач на холандския футболен клуб Аякс от Амстердам, – добави Мариела.

– Корените на тази песен са ми неизвестни, – започна философски да да разсъждава Владо. – Много бих искал да науча нещо за произхода ѝ.

Яков приближи групичката и като се усмихна започна да разказва:

– Тази песен е написана през 1915 г. от Авраам Цви Иделсън, професор по музика в Еврейския университет в Йерусалим.

– Веднага ли е станала толкова популярна? – попита Людмила.

– Не, – отговори Яков, – това е станало две години по-късно, когато са я запели по случай освобождението на Палестина от турците и е подписана декларацията на Балфур.

– Тези събития не сложиха ли основата за създаване на държавата Израел? – попита Андрей.

– Да, – кимна с глава Яков. – Това стана тридесет години по-късно.

– А какво се пее в песента? – попита Людмила.

– Текстът на песента е много прост, – каза Яков. – „Хава нагила ве-нисмаха, хава неранена, уру ахим бе-лев самеах“ означава „Нека се веселим и се веселим, нека запеем, събудете се братя с радостни сърца“.

– Много интересно, – възкликна Мариела.

– Тези думи са били написани, – продължи да обяснява Яков, – когато се е зараждал съвременния иврит. Еврейските професори като Иделсън са взели древните думи от юдейската Библия и им придали нови смислов отенък.

– Тази песен идеално отразява духа на ционизма, – подчерта Андрей.

– Нейните думи са основани на Псалом 118, – допълни Яков, – а нейният дух отразява възраждането на Израел.

След това някои от децата се втурнаха да се хванат на така нареченото израелско хора, а други, които не го бяха научили само слушаха популярната песен и тихо ѝ пригласяха.

Беше 2000 година. Малката Йоана получи рождествен подарък от малкия Тони, който живееше на много километри далеч от нея.

Едно момче, се бе отзовало на поканата на една благотворителна организация и бе направило подарък за съвсем непознато момиче.

В кутия за обувки имаше играчка и други малки, но полезни неща. А благотворителната организация се бе заела с изпращането на този подарък.

В пакета Йоана намери и снимката на Тони, на която бе написано името и адреса му.

– Колко мило от негова страна да ми изпрати подарък, – зарадва се малкото момиче.

Тя гледаше непознатото момче, което ѝ се усмихваше от снимката и му се любуваше.

Йоана реши и изпрати писмо до Тони, в което му благодареше за подаръка, но той не го получи.

Дълги години Йоана се опитваше да намери Тони чрез Facebook, защото искаше да се свърже с него.

Най-накрая го откри и му изпрати покана за приятелство.

Първоначално Тони отказа, но по-късно се съгласи. И скоро двамата станаха добри приятели.

Така започна общението на двамата чрез Facebook. Те постоянно си обменяха писма.

13 години след изпращането на подаръка Тони написа на Йоана:

– Хайде да се срещнем. Ако искаш аз ще дойда в твоя град.

– Добре, – съгласи се Йоана, въпреки че малко се притесни от предложението.

И двамата се опасяваха, страхуваха се от това, как ще протече първата им реална среща. Но когато се видяха бяха много щастливи.

Йоана имаше невероятно усещане, когато видя лицето на Тони. А той още от първия миг на срещата я хареса.

– Само Бог ни е събрал! – възкликна Йоана.

Тони се усмихна и закима с глава в знак на съгласие.

– Искаш ли да станеш моя жена? – каза нежно младежът.

Очите на Йоана сияеха:

– Да, – категорично отговори тя.

„Защото Моите помисли не са като вашите помисли. Нито вашите пътища като Моите пътища, казва Господ“.

Празникът си е празник. На него всеки очаква да получи желания подарък. Малките деца с нетърпение очакват белобрадия старец с червен кожух и голяма шапка, който носи голям чувал на гърба си.

Малките ученици също възбудено очакват Новогодишния празник.

Днес Таня Славова, дългогодишна учителка, научила много деца да пишат и четат, каза на учениците си:

– Знам, че сте нетърпеливи да видите какво ще ви донесе белобрадия старец. А вие написахте ли му вече писмо с желанията си?

Някои от децата поклатиха отрицателно глава, а други ентусиазирано заподскачаха по чиновете си:

– Хайде да му напишем, – предложи Симо.

– Добре, – съгласи се Славова.

Децата не дочакаха ново подканяне. Всеки от тях откъсна лист от тетрадката си и хвана бързо химикалката. Някой мислеха дълго, втренчили невиждащ поглед пред себе си, а други бързо и със замах написаха желанията си на листа.

Учителката прибра листовете и обеща:

– Ще ги изпратя по пощата. Вярвам, че навреме ще стигнат и подаръците ви ще дойдат за празника.

Децата с одобрителни възгласи напуснаха стаята.

Славова разтвори листовете с посланията и се зачете в тях. Ситен почерк с добре подредено букви, строени като войници, привлече вниманието ѝ.

Там пишеше:

„Зная, че си добър старец и даваш на всеки желаното. Аз не искам много за себе си. Моля те изпрати в дома ни храна, защото през повечето време тя липсва и аз постоянно съм гладна. Донеси ми и по-топло одеяло, защото мама не можа да купи дърва и въглища, а нощите са много студени. Бих искала да си имам и аз топка, като Катя от съседния вход. Ако това те затруднява, поради многото поръчки, поне храна и одеяло ми донеси, моля те. Ели“.

Очите на Славова се насълзиха.

– Колко е ужасно, – каза си тя, – когато децата мечтаят за неща от първа необходимост.

Тя сподели, желанието на Ели с колегите си и някои от родителите на учениците си и резултатът не закъсня.

Бяха събрани много играчки и други полезни неща, включително и топли одеяла, които бяха подарени не само на Ели, но и на други ученици, чиито семейства живееха бедно и търпяха по една или друга причина лишения.

Училищният звънец огласи сградата на училището. Децата бързо заеха местата си, а учителите с дневници под ръка закрачиха към класните стаи.

Николина Стоянова видя разплакано момиченце в коридора, което с развълнуван глас ѝ сподели:

– Откраднаха ми джобното ножче.

– Мило дете, не бива да бързаме да обвиняваме някой в кражба, – каза Стоянова, като погали момичето по главата.

– Но какво да правя? – изплашено попита детето.

– Ще ти разкажа една история, – каза учителката, – може тя да ти помогне.

Момичето впери очи в нея, а тя започна своя разказ:

– Преди няколко години от един богат джентълмен откраднали много скъпа вещ, която била спомен от негов починал приятел.

– Този човек отишъл ли е в полицията, да разкаже за кражбата? – нетърпеливо се обади момичето.

– Не! – засмя се Стоянова. – Той просто застанал на колене и започнал да се моли: „Господи, нека съвестта на крадецът не му дава мира дотогава, докато той не донесе откраднатата вещ“.

– Донесъл ли я е? – попита нетърпеливо момиченцето.

Стоянова без да обръща внимание на прекъсването от страна на детето, продължи разказа си:

– На същия ден вечерта, някой почукал на вратата на богатия човек. Когато я отворил, пред него стоял мъж, който бил скромно облечен. Той със сълзи на очи казал: „Моля да ми простите, господине! Аз откраднах от вас скъпа вещ. Но не можех да намеря покой, докато не взех твърдо решение да дойда и да ви я донеса“.

Момиченцето гледаше с ококорени очи учителката.

– Направи и ти така, – посъветва детето Стоянова, – вероятно ще получиш обратно ножчето си.

Момичето само поклати глава и си тръгна вече успокоено.

На другия ден същото дете срещна Стоянова и със сияещо лице радостно каза:

– Послушах съвета ви. Разказах на Господа за болката си, а тази сутрин ножчето ми беше на мястото си.

Ирина спеше по шест часа на ден, понякога и по пет. Сутрин се събуждаше, набързо глътваше по едно кафе и така караше до вечерта.

Друга на нейно място отдавна би си помислила:

„Май нещо не правя живота си, както трябва. Трябва да сменя ритъма на ежедневието си“.

Ирина всеки ден не бе имала достатъчно сън, но това не я смущаваше. Тя отдавна се бе отучила да мисли по този въпрос.

Когато на Ирина и се случеше някой и друг свободен час, тя изпиваше още някоя ободряваща напитка, след което гледаше телевизия, сърфираше из интернет или се взираше с опулила очи в стената пред себе си, а в главата ѝ се гонеха неприятни мисли.

От страни изглеждаше, че излизането от този порочен кръг е много лесно.

Не веднъж приятелката ѝ Боряна я съветваше:

– Просто трябва да си легнеш навреме, нищо повече. Няколко дена осемчасов сън и ще станеш неузнаваема. Ще бъдеш по-спокойна и добра, ще престане да се караш с хората и във всичко ще успяваш.

Но за да танцува в такъв ритъм на „валса“, Ирина трябваше да е свършила всичко навреме за съответния ден, а за това се изискваше да положи непоносимо волево усилие. А на такова усилие, сънливата Ирина не бе способна.

Гено, колега от работата ѝ, често я мъмреше:

– Щом си недоспала ти ежедневно ще губи няколко часа за различен род глупости. И поради тези изгубени часове, ще лягаш не навреме, а няколко часа по-късно.

Зорка, която се месеше навсякъде и даваше постоянно съвети, дори и когато не са ѝ ги искали казваше:

– В шест часа сутринта, искаш или не искаш, недоспала трябва да станеш. И какво правиш на работното си място? Подремваш за минута или две. Каква работа ще свършиш тогава?

Ирина огорчена хвърляше по един съкрушителен поглед на съветниците си.

А през това време си мечтаеше:

„Ех да можех да се махна по-далече от тия, на друго работно място, където дават и повече пари ….“

Но всичко това си оставаше мечта, тъй като навиците ѝ си оставаха непроменени.