При стайна температура оловото е сребрист бял метал, но ако температурата се понижи до 13,2 ° C и по-надолу, започва прехода му към друго състояние, така нареченото сиво олово, което се превръща в прах.

Контактът на сивото и бялото олово ускорява процесът на прекрастилизация на последното. Този процес е наречен „оловна чума“.

Тя е станала причина за гибелта на експедицията на Скот, когато е пътувал към Южния полюс, защото съхраняващото се гориво в запечатани оловни кутии изтекло, поради разпадането на кутиите на прах.

Съществува мнение, че тази „оловна чума“ е помогнала за поражението на Наполеон в Русия, тъй като при силният студ се разпадали оловните копчета на униформите на войниците.

Айсбергът наречен „Ледения остров Флетчер“ се носел по водата около 40 години. Неговата площ надвишавала 90 кв.км. Този гигант се разтопил през 70-те години на 20 век.

14 години преди гибелта на „Титаник“ Морган Робъртсън публикувал разказ, който станал като предсказание. В разказа „Титан“ много приличащ по размери на „Титаник“ също се сблъскал с айсберг в една априлска нощ и повечето от пътниците загинали.

През октомври 1999 г. от Антарктида се откъснал голям айсберг с размерите на Москва.

В Чили, айсбергите са важен източник на прясна вода. Те представляват голям проблем за петролните танкери, но в продължение на 70 години не е имало сериозни инциденти.

Изразът „летящ като шперплат над Париж“означава да останеш без работа или да претърпиш неуспех.

Съществуват няколко версии за произхода на фразата.

Тя е възникнала в началото на 20 век, когато в много вестници се е обсъждал полета над Париж с дирижабъл „Фленер“.

С течение на времето, изразът навлязъл в говорим език и добил преносно значение. Неясното име на дирижабъла се превърнало в много по-популярно „фурнир“ – „шперплат“.

През 1908 г. известният френски авиатор Огюст Фанер направил демонстрационен полет над Париж, но се сблъскал с Айфеловата кула и е починал трагично. След това известният меншевик Мартов написал във вестник „Искра“: „Царска режим лети към своята гибел толкова бързо, колкото господин Фанер над Париж“.

Този идиом е възникнал през 1987 г. в резултат от грешка при печатането на издание на  вестник „Комсомолская правда“.

Малката капка или песъчинка не привлича вниманието ни, но множество капки образуват океаните, моретата, реките и езерата, а ако препълним кораб с голямо количество песъчинки, той ще потъне.

Всяка малка снежинка поотделно е лека, но събрани в по-голяма маса, могат да затрупат човек и да го лишат от живот.

Снежната лавина затрупва и разрушава домове, и цели селища.

Малка котва удържа голям кораб, а с малко кормило той се управлява.

Така и малките грехове на човека събрани заедно, водят към неговата гибел. Ако човек съгрешава по един път на час, то за година той ще направи осем хиляди шестстотин и четиридесет грехове. А при някои хора целите им дни са изпълнени с грехове.

Греха не остава сам. Когато човек направи грях, първата му мисъл е как да го скрие от другите. Когато грехът е забелязан, идва друга идея в главата, да се извини греха в собствените ни очи и в очите на другите.

За да оправдае греха си човек използва лъжата, измамата, изопачава фактите, изкривява думите, обърква обстоятелствата.

По такъв начин след един грях следват множество други. Грехът е плодовит и се размножава.

Той е мрачен лабиринт, от който трудно се намира изход. Най-нищожният грях ни осквернява и ние не можем да общуваме с Бога.

Грехът е тежко бреме и само Бог може да го снеме. Той ни натоварва и никой освен Христос, не може да спаси душата от това ужасно бреме.

Грехът е такова голямо зло, че за да го отстрани, Христос издържа смърт на кръста.

„И кръвта на Сина Му Исуса [Христа] ни очиства от всеки грях“.

За да се заличи завинаги спомена за убиеца, къщата му бе изравнена със земята.

– Може ли извършеното престъпление да е толкова жестоко и отвратително като наказанието? – попита Силвия. – Съществува ли изобщо правото?

– Правото е като хамелеон, – обясни Мирон. – То приема всяка възможна страна и не се плаши от нищо, все едно какво ще поискат от него силните на деня.

Силвия се обърна към прозореца. Градината тънеше в мрак. Беседката се открояваше като малък остров на спокойствие в мрачната нощ.

– Понякога си мисля, че тази книга носи проклятие, – прошепна беззвучно Силвия.

– За каква книга говориш? – попита Мирон.

– Виждал си я. Вместо да направи хората щастливи, тя ги тласка към гибел. Може би, ако не бе тя, нямаше да се случи всичко това.

– Знам, че ти е било трудно, защото ти познаваше този човек, – каза съчувствено Мирон.

– Ти нищо не разбираш. Аз му дадох тази проклета книга. Той ме помоли да му я дам, за да я прочете. Аз съм виновна за жестокия му край. – самообвиняваше се Силвия.

Мирон мълча дълго, а след това каза:

– Книгата е като огледало. Ако в нея надникне разбойник, там няма да излезе свещеник. Всеки читател чете по различен начин. Разсъжденията и заключенията на кой да е човек са различни. Ти не носиш вина и отговорност за деянията му.

– А не трябваше ли да предвидя последствията? Знаех, че е екзалтиран маниак.

– Нима някой държи отговорен Исус за това, че в името на Библията са убивани невинни хора? Не! – натъртено каза Мирон и преди Силвия да успее да възрази продължи. – Разбери, книгите са като нож. С него можеш да си отрежеш хляб, но можеш да убиеш и човек.

Тя разбираше какво искаше да ѝ обясни Мирон, но вината за унищожаването на този човек и всичко край него ѝ тежеше като воденичен камък.