Кое можем да наречем сценарий на живот ни?
За сценарий на живота можем да считаме това, което човек „още в детството си планира да извърши в бъдеще“.
Тъй като малкото дете не е в състояние да подреди приоритетите си, то неговите планове се раждат под влияние на родителите му. А те често оформят детето си по свой образ и подобие. Момичетата наблюдават майките си, попиват привичките им, стилът и начина на общуването им, и буквално ги копират.
За момчетата, такъв пример на подражание е бащата. Е разбира се и родителските гени, които също влияят на пътя на индивида.
Това означава ли, че от нас в живота практически нищо не зависи и ние всички сме заложници на някакъв натрапен сценарий?
Нашият живот може да се раздели на няколко психологични етапа.
До пет години ние изпитваме доверие към това което ни обкръжава, живеем интуитивно. До десет години сме влюбени във възрастните. Струва ни се, че те са всемогъщи и знаят абсолютно всичко. Те за нас са съвършенни, образец на мярка за добро и лошо, безпорен авторитет и идеал. Тук се случват понякога и трагични ситуации, когато родителите налагат своите правила на детето, които са му чужди относно разбирането му на света. На 12 години вече сме разочаровани от възрастните, до 14 години преживяваме самотата и имаме чувството, че никой не ни разбира, а след това критикуваме принципите и насоките на нашето наследство и започваме да ги проверяваме.
Често се случва да спрем на етапа създаване на семейство и спираме да се развиваме като личности, тогава копираме и наследяваме родителския сценарий.
Как можем да изменим сценария?
По-добре късно, отколкото никога. Само желанието да изпълним несбъднатите си мечти, ни карат да осъществим своите планове. Именно своите, а не тези, които са предписани за нас по наследство.

Виещото се растение Boquila, което може да се срещне в тропическите гори на Чили се протяга до стъблата на другите храсти и притежава уникалната способност да имитира чуждите листа.
На едно и също растение от този вид могат да израснат листа с различен цвят и размер. Те зависят от формата, големината и цвета на листата, които имат околните растения.
Boquila може съвсем точно да ги копира и това ѝ се отдава три пъти от четири възможни случая.
За сега не се знае, защо на растението му са необходими такива способности и как точно става тази множествена мимикрия.
Възможно е, това да помага на растението да излъчва химически сигнали или пък е замесено в хоризонталното пренасяне на гени.

У деца с аутизъм в кората на главния им мозък са намерени неправилно оформени участъци, които са били още при въртеутробното развитие.
Учените са установили това, при изследване мозъка на деца аутисти от 2 до 15 години, след смъртта им. До сега такива изследвания не са правени.
Неврофизиолозите са анализирали дейността на гени в кората на главния мозък. Те са установили, че в 91% от случаите, в кората на главния мозък на аутистите има неправилно образувани области, в които не съществува разделение на кората на главния мозък в шест клетъчни слоя.
В невроните на тези участъци отсъствали генетични маркери, бележещи ги към конкретен слой.
Тъй като дефектни части са намерени в предната и темпорална област на кората, свързана с мисленето и комуникациите, учените мислят, че тези морфологични нарушения допринасят за когнитивните и комуникативните нарушения при деца с аутизъм.
Тези патологии са заложени при развитието на мозъка в ембриона.

Японски учени са разработили революционен начин да “ препрограмират“ живите клетки в стволови клетки, без да се намесват в тяхното устройство и дейността на гените с цел отглеждане от тях на всякакъв тип тъкан. В бъдеще това ще направи качествен пробив в регенеративната медицина.
Революционното откритие е направено от група изследователи от японския институт за природни науки “ Riken „, ръководена от 30 -годишния Haruko Obokata.
За да се превърнат кръвните клетки в стволови просто трябва да се поставят в среда с висока киселинност.
Това явление се нарича STAP, което означава “ придобиването на плурипотентност под въздействието на дразнители“.

Както бе посочено от учените, тези стволови клетки са пълноценни във всеки смисъл на думата. По този начин, те могат да бъдат превърнати в отделните тъкани на тялото, а също са способни да „се интегрират“ в съществуващ ембриона. Тази способност, наречена химеризация, се смята за изключителна способност на ембрионалните и „препрограмираните“ стволови клетки.

Според биолозите, основният недостатък на тези клетки е тяхната ниска способност за самостоятелно делене за дълго време. Въпреки това, ако  ги сложат в благоприятна среда се „препрограмират“ в стволови клетки и тяхната култура ще започне да расте и да се превръща в аналог на ембрионални клетки.

Швейцарските биотехнолози са създали особен „прибор“ от генетично модифицирани клетки, които автоматично могат да регулират нивото на ситост и глад при човека или мишките и  реагират на увеличаването на дела на мазнините в кръвта, като ги карат да ядат по-малко.
Мишките губели теглото си, въпреки че не били лишени от достъп към“безкрайните“ запаси на висококалорични храни. Преимуществото на тези имплантанти се заключава в това, че те могат да се използват за подобрение на състоянието на организма без регулярни хирургически вмешателства.
Групата учени са експериментирали с няколко набора гени, които отговарят за производството на хормоните, свързани с чувството на ситост и глад.
Учените обясняват, че почти всички клетки на хората или други бозайници имат специално семейство от рецептори PPAR, които контролират метаболизма в тялото и нивата на мазнините в кръвта. Авторите са се научили да използват тези рецептори като “ сензори “ , които следят концентрацията на мазнини и предизвикват клетката да произвежда повече или по-малко белтъчни молекули прамлинтид, аналог на човешкия хормон на ситост, амалин.
Биолозите са успели да отгледат малък брой култури от такива клетки и са ги поместили в особена микро капсула с два изхода, които могат да се включат към кръвоносните съдове на пациента. След това те тествали работата на този прибор като поместили негово копие в тялото на няколко мишки част, от които страдали от затлъстяване.
Експериментът е завършил успешно. Затлъстелите мишки губели теглото си постоянно, въпреки отсъствие на какви да е изменения в диетата. Други гризачи използващи регулатора на теглото, хранейки се с обичайната си храна, не са страдали от анорексия, което свидетелствува за безопасността на дадената методика.