Виктор бе писател. Той бе прекарал безброй часове над последната си творба. Скоро може би щеше да я предаде на издателя си.

Зимата бе много студена. Лед сковаваше земята. Студен вятър проникваше навсякъде и вледеняваше.

Стаята на Виктор нямаше отопление. Толкова му бе студено, че той не можеше да се фокусира върху писането.

Нямаше пари за дърва и въглища. Отчая се. Тогава хвърли ръкописа си в огъня.

За секунди цялата хартия изгоря.

За един момент на удобство Виктор бе жертвал всичко, върху което бе работил в последно време.

Той се бе предал.

Временния комфорт не си струва, за да се откажем от целта, към която Бог ни е призовал.

Бог се интересува повече от нашия характер, отколкото от това да ни е удобно.

Не се отказвай от мечтата си заради нещо временно.

Не позволявай на болката от разочарованието да те накара да подмениш мечтите си за бързи решения и моментни удоволствия.

Не се предавай. Твърде много е заложено.

Илия се разхождаше по плажа. Духаше слаб вятър и гонеше вълните.

Изведнъж той забеляза гърло на бутилка стърчаща от пясъка.

Той бързо изтича и започна да рови мълниеносно.

Когато я извади му се стори позната. Дори започна да си мечтае:

– Дали ако я потъркам, ще изскочи джин от нея и ще ми изпълни някое желание?

Илия я потърка, но джинът не се появи.

Последва разочарование.

И Илия захвърли бутилката обрано в пясъка.

По такъв начин някои гледат на молитвата.

Когато Бог не им отговори, те Му се обиждат. Възмущават се, че не на тяхно разположение.

Но те грешат в едно, нашите молби трябва да отговарят на Божията воля.

Вместо да основаваме молитвите си на „Надявам се“, нека се основават на „Бог казва така“.

Ако ние се насищаме с Неговото Слово, тогава Неговите желания ще станат наши.

Студът яко хапеше, но Андрей си играеше навън в снега.

Дрехите му се намокриха и замръзнаха. Краката и ръцете му изтръпнаха от студа, но той не обръщаше внимание, играта го бе завладяла.

По едно време се усети и изтича у дома.

Майка му премахна замръзналите пластове по него. Уви го в топло одеяло и го постави до печката, като му подаде чаша с горещ шоколад.

– Толкова е хубаво, – възкликна Андрей. – Истински комфорт.

– Какво според теб означава думата комфорт? – попита го майка му.

– Удобство, – Андрей изстреля първото, която му хрумна.

– Не съвсем, – поклати глава майка му.

– А какво още? – попита нетърпеливо Андрей.

– Думата комфорт означава „да дадеш сила или издръжливост“ или „да успокоиш по време на страдание или стрес“.

– Интересно, не знаех, – каза замислено Андрей.

– Запомни, – започна да го наставлява майка му, – Бог може да бъде твоята утеха в студеното и хапливо време на живота. Божията любов, изпратена чрез обещанията Му, е покривало от надежда. Подобно на топъл юрган, има парче от Божието Слово, в което можеш да увиеш сърцето си, когато днешните ветрове станат много студени.

– Не е ли чудесно, – плесна с ръце Андрей. – Божията светлина ме заобикаля. Божията любов ме обгръща. Божията сила ме пази. Божието присъствие бди над мен. Където и да съм, Бог е с мен.

Днес Косьо мина край училищния двор и гледайки дърветата, в чийто листа шумолеше вятърът, си спомни за времето, когато беше в първи клас.

Тогава на него и на всеки от съучениците му бе дадено да засади по две дръвчета на това място.

Подскачаха и си обещаваха:

– Когато завършим, ще видим колко са пораснали.

Когато се прибра Косьо сподели с вече възрастния си баща:

– Бях край нашите дървета, дето ги засадихме в училищния двор. Да си призная изпитах лека гордост, въпреки че нямам никакъв принос за тяхното развитие през годините.

Баща му се усмихна и каза:

– Ние сме като тези дървета, само че Бог ни е насадил. И Той пряко е отговарял за нашия растеж.

Косьо махна с ръка:

– До сега не ни е оставил сами да се оправяме. Дори, когато се заблуждаваме и проваляме, Той се грижи за нас насред скърбите и неволите ни.

Бащата въздъхна и впери поглед нагоре:

– Превърнал ни е от „дървета на мъка“ в „дървета на правда“ и се гордее с нас.

– Божията гордост не е суетна и човешка, – отбеляза Косьо. – Той единствен заслужава да се прослави от това.

– Нека славим Бог за грижата му към нас, – добави бащата, а синът кимна в знак на съгласие.

Жельо стоеше на един хълм. Той беше сам.

До него течеше поточе, а по дърветата чуруликаха птички. Слънцето огряваше лицето му. Полъхваше лек вятър.

Всичко изглеждаше спокойно, но Жельо бе сляп за всичко това.

Защо?

Мислите му препускаха през списъка на утрешните задачи и днешните, които бе оставил недовършени.

Терзаеха го проблеми, които не можеше да разреши. Бе нанесъл и щети, които не можеше да поправи.

Въпреки че беше на спокойно място, собствените му мисли пречеха да се наслади на всичко, което ставаше около него.

Колко хубаво би било Жельо да направи пауза.

Чрез тишината се научаваме да обръщаме внимание на това, което Бог прави в нас и около нас.

Именно посредством нея позволяваме на Бог да пренасочи нашето зрение и да настрои ушите ни за гласа Му докато ние Му предаваме шума вътре в нас.

За това се изисква да предадем нашите притеснения, грижи и проблеми на Господа, докато Му позволим да пренасочи сърцата ни към Него.