Веднъж при Бога дошла една жена. Тя била прегърбена под тежестта на един голям чувал. Главата й била наведена напред, а погледът й бил тревожен и бдителен.
– Много си се уморила, – обезпокоил се Господ. – Свали тежестта от раменете си и седни да си починеш.
– Благодаря, нямам много време, аз само за малко, – отговорила жената. – Само искам да помоля и после ще си вървя! През това време всичко може да се случи, а после няма да мога да си простя.
– За какво искаш да помолиш?
– Ако с детето ми се случи нещо лошо…дойдох да те помоля да го спасиш и запазиш!
– Но аз това и правя, – сериозно казал Господ. – Нима съм ти дал повод да се съмняваш в моята грижа?
– Не, но….в живота има толкова много опасности, лоши влияния, остри завои… А той е в такава възраст, че иска всичко да опита, навсякъде да влезе, … да се покаже. Много се страхувам, че ше го отнесе потока…, ще сбърка и ще го боли.
– Е, следващия път ще бъде по-внимателен, защото ще научи нещата по трудния начин и ще разбере какво е болка, – казал Господ, – Това е добър опит! Защо не му даваш да се научи?
– Защото искам да го избавя от болката, – самоотвержено възкликнала майката. – Ето, ти виждаш, аз нося винаги със себе си този чувал със слама, за да го подлагам там, където той може да падне.
– Но той може да падне навсякъде., – замислено отговорил Господ. – Даже от собственото си легло може да падне.
– Да, но има такава пословица „Ако знаеш къде ще паднеш, там би си постлал“ . Така аз се опитвам да го обезопася.
– И ти искаш, аз да го обградя отвсякъде със слама? Добре! А сега погледни.
И Господ направил цяла купчина слама и я хвърлил в света. Сламата попаднала точно в целта, тя обиколила отвсякъде синът на жената, отделяйки го от всякакви опасности и незгоди, от всички съблазни и изкушения, а с това и от живота. Жената видяла как нейния син се опитвал да се движи насам и натам, разтварял сламките и искал да се промъкне през тях, но сламата стриктно се придвижвала около него, готова да смекчи всеки удар отправен към него. Синът се мятал, опитвал да пробие сламената ограда, но накрая се отчаял и се ядосал. Извадил от джоба си кибрит и подпалил сламата. Избухнал огън и картината се изпълнила с дим.
– Сине, – закрещяла жената, – идвам ти на помощ!
– Искаш да прибавиш в огъня още слама? – попитал Господ.  – Имай в предвид, че колкото повече слама поставят родителите, толкова е по-силно желанието да се измъкнат от нея на всяка цена. Ако това не стане, човек може да подпали и живота си. Нали той не знае какво е болка и какво означава да направиш избор….
– Но аз не мога да допусна това! – заплакала жената. – Моят чувал със слама ще го спаси!
– Ти си мисли, че това е чувал със слама, но жестоко се лъжеш, – казал Господ. – В действителност това е чувал с проблеми. Всички ужаси, които си представяш, , всички опасения, които живеят в теб, всичките ти страхове, с които си изпълнена, се намират в този чувал. Всичко, за което мислиш и се тревожиш, набира сила и се разраства, защото ти му даваш енергия за това. Поради това твоя товар е толкова обременен и твоя гръб е уморен…
– Нима, аз не трябва да се грижа за сина си? – в недоумение сбърчила чело жената. –  И това ми го казваш ти, Господи?
– Грижи се, колкото искаш. Това е работа на майката. Но не трябва да се безпокоиш. Аз ще се погрижа за него. Позволи ми да си върша работата. Просто не ми пречи. Но това както разбирам е въпрос на вяра….
– Знаеш ли какво, Господи? – след като помислила жената заговорила. – Ще ми дадеш ли кибритена клечка?
– Разбира се, а какво ще правиш с нея?
– Ще запаля чували с проблемите си, – усмихнала се жената. – И ще  се науча да ти се доверявам истински. Падайки и ставайки, грешейки и поправяйки грешките си, с благодарност приемам и радост и болка. И помогни на сина ми да направи същото.
– Това е правилно решение, – усмихнал се Господ. – Ах, тези тревоги! Огън да ги гори!
– Доверявам ти се и ти поверявам сина си, – шепнела жената, като гледала как чувала с проблеми се превръщал в пепел. Гърбът й се изправил, вдигнала нагоре глава, а погледа й станал ясен и чист. –  Аз вярвам, Господи, че всичко това се случва в полза за самите нас. Сега, аз наистина вярвам!

Приятел, това е една душа, живееща в две тела“. – Аристотел

В една далечна земя живели двама приятели. Заедно работили, почивали и съвместно празнували успехите си. Вземали решения, като обсъждали плюсовете и минусите. А ако не можели да излязат от дадено положение, по равно делели неуспеха.
Никой не ги е виждал да се карат или да недоволстват един от друг. Като приятели никога не поставяли тяхната лична връзка в зависимост от мнението на околните.
Слуховете за уникалното им приятелство стигнали до владетеля на страната. Той бил доста възрастен и през всичките тези години окончателно бил загубил вярата си в истинското приятелство.
Веднъж той заповядал да му доведат тези неразделни приятели.
– Вие истински приятели ли сте или неправилно са ми докладвали? Ако не е така, ще отсека главите на осведомителите и делото ще приключи.
– Не наказвайте никого. Ние наистина сме добри приятели.
– Готови ли сте да го докажете?
– Ние не искаме нищо да доказваме…
– Вашето желание няма никакво значение! Днес аз искам да се убедя, че не лъжете. Възможно е и да се заблуждавате. Но аз искам да се убедя, че съществува истинска дружба.
След тези думи владетелят заповядал да хванат двамата приятели и да ги хвърлят в студената и влажна тъмница, поотделно. Пълна изолация от света. Нито един лъч светлина не трябвало да се допира до лицата им. Между затворниците бил изключен и най-малкия контакт.
Стражите получили заповед:
– Да не се хранят, а вода да пият от стичащата се по стените.
Да се оплакват от съдбата нещастниците можели само на плъховете, в чието обкръжение щяли да прекарат остатъка от дните си, ако… На приятелите било дадена само една възможност. Този, който първи помоли за милост, бързо ще бъде освободен, а другият ще умре мъчително.
Ужасният  експеримент продължи един месец. Навсякъде само за това говорели. Народът, преодолявайки неправилните тълкувания и спекулации, нервно потривал длани в предвкусване на драматичната развръзка.
Никой от приятелите не помолил за снизхождение. Когато ги изнесли от тъмницата били изтощени и останали почти без дъх. Дълго време за тях се грижили най-добрите лекари на царството.
Когато дошли на себе си, владетелят отново ги извикал.
– Вие сте герои. Благодаря ви за урока, който ми дадохте и моля да ме извините за неудобствата, които ви създадох. Сега съм напълно уверен, че истинска дружба съществува.
– Вие не можете да знаете дали това е точно така, – казал единият от приятелите.
– Защо да не мога? – удивил се владетелят. – В края на крайщата, има много свидетели на вашата твърдост и несломима воля. Вие не се предадохте един друг, въпреки че бе достатъчна една дума, за да се прекратят мъченията!
– Грешите, – казал другият приятел. – Ние останахме верни само на своите принципи, а приятелят си бихме предали още в първият ден на изпитанието. сурова е правдата на живота. Истината е, че само в името на своите собствени принципи, но не и за приятели, един човек е в състояние да издържат на всякакви мъчения.
– Но как така? – още повече се изненадал владетелят. – И въпреки това вие се смятате за приятели? Тогава какво според вас е истинско приятелство?
– Сходството на принципите…

С появата на християнството се появила необходимостта да се определи предхристиянския култ, за да му се противопостави основата на новата вяра.
В латинският език за обозначаване на езичник се използвала думата «paganus». На английски нейният еквивалент е «heathen».
Но всичко това са само термини, отразяващи определен възглед на християнин за нехристиянин. Например, «paganus» на езика на римляните първоначало е означавало „селянин“, „граданско лице“, „филистимец“.
Такова значение срещаме и у латинските автори Цицерон (106-43г. пр. Хр.) Светоний Транквил (75-160г. пр. Хр.), Тацит (около 55-120г. пр. Хр) и други.
Само в полемическите текстове на поборниците за християнството, а също и в законите на Юстиниян(530 г. пр. Хр) под думата «paganus», авторите имат в предвид „езичник“, в обичайния смисъл на думата.
От всичко това можем да заключим, че «paganismus» („езичество“), произхожда от по-късното значение, възникнало след раждането на Христос.
Така например този термин се среща у Аврелий Августин (II век пр. Хр.). Но при един от най-големите римските поети Вергилий (I в. пр. н. е.), автор на поемата Енеида, не намираме подобно понятие.

Не го отминавайте, това не е поредната рецепта, а нещо изключително, което можете да приложите в ежедневието си. Ето и самата „рецепта“.
Вземете дванадесетте месеца и добре ги очистете от завист, омраза, огорчение, алчност, инат, егоизъм, равнодушие……
Всеки месец разрежете на четири части и внимавайте особено в пропорциите на всеки ден. Запомнете всеки ден трябва да е изпълнен само с една трета работа, а останалите две трети с радост, хумор и веселие.
Към сместа добавете три пълни лъжици оптимизъм, смесени с достатъчно количество вяра. Не забравяйте, лъжичка търпение, няколко зърна учтивост и щипка вежливост.
След изпичане залейте с гореща любов. След като изстине украсете го с доброта и милосърдие.
Поднасяйте го винаги с топли думи и искрена усмивка.
Приятен апетит и весели празници!

Може би малцина знаят името на италианския художник Микеланджало Маризи Караваджо. Той носи името на родния си град Караваджо, който се намира близо до Милано.

Живял и творил в края на 16 век и началото на 17 век, когато в изкуството господства течение наречено миниеризъм. Той не попада под негово влияние, а открива свой път. Така става един от основоположниците на барока в живописта.

За особения стил упражняван от Караваджо е характерно по-големите размери на композициите и яркото осветяване на човешките фигури на тъмен фон.

Днес ще ви представя една от картините му „Тома Неверни“. Тя представлява композиция от четири човешки фигури. В ляво е изобразен Исус Христос, загърнат в бяла дреха. Светлината, като че обгръща този образ с пълна сила, а след това едва доловимо осветява и другите образи в картината.

На преден план изпъква образа на Тома, който е бръкнал с пръста си в раната между ребрата на Христос. Бръчките покрили челото му, ярко подчертават напрежението, което изпитва образа в този момент.

Главите на четиримата участници в композицията на картината са приведени една към друга, насочени към невидим геометричен център, което подсилва драматизма в картината.

Това е мигът, когато Тома открива истината. Христос е задържал пръста му в раната си. Доказателството е налице. Христос наистина е възкръснал.

Посланието на картината докосва със сила всеки от нас и пита: „Ти, вярваш ли в това? Той наистина ли възкръсна?“

Погледни Тома и помисли, той видя и повярва, а ти? Нужно ли ти е доказателство за Неговото възкресение, когато този факт години наред се потвърждава по неоспорим начин от хора и събития?