Министърът на образованието на Израел Нафтали Бенет е подчертал, че Библията и вярата са най-важните теми, които децата трябва да изучават в училище.

Бенет е религиозен евреин. Преди това е бил начело на кампанията, в която се искало религиозните еврейски училища да се преподават предмети като математика и естествени науки.

Говорейки за образованието Бенет е казал, че желанието му да види религиозните деца да учат основните предмети, по никакъв начин не намалява значението на Библейското обучение.

„Израел е високотехнологична сила, износител на знания и иновации в света, но ние трябва да бъдем и сила, която да изнася духовното познание в света“ – е казал той.

Бенет напомня на евреите,че основната им задача е „да бъдат светлина на народите“. „Но това не е достатъчно, ние трябва да бъдем и хора на Библията“.

В началото на учебната година Нетаняху е призовал учащите се в Израел, да изучават Библията:

„Изучаването на Библията е основа на това, да се разбере, защо сме тук, защо сме се върнали в тези земи и защо трябва да останем в тях“.

Дядо Петър седеше на пейката и разказваше за случилото му се:

– Мошеници бяха, но не можах да ги разпозная. По доста хитър начин взеха пари от мен. Представиха се за мои роднини. казаха ми, че са в голяма нужда и аз от състрадание им дадох две трети от пенсията, която току що бях получил.

– Много си доверчив, дядо Петре, – укори го Стефан.- Възрастен човек си, а като малко дете си се хванал в капана им.

Владо пък го похвали:

– Браво! Доверието е прекрасна човешка черта, чрез която всеки се изявява като личност.

– Може и така да е, – след като помисли малко, с усмивка каза доверчивия старец, – Какво са парите? Днес ги има, утре ги няма.

– По-добре е да бъдеш доверчив, отколкото да загубиш вярата си в хората, – каза Владо. – Нима е хубаво да се превърнеш в подозрителен и неприветлив човек?

Балканските противоречия са нова причина за свикване на 24 октомври 1885 г. в Цариград конференция на Великите сили.

Тази конференция продължава и след Сръбско българската война.

Вече е трудно да се иска възстановяване на положението отпреди 6 септември, затова Великите сили преговарят главно по условията за признаването на Съединението.

Преките турско-български преговори завършват с подписването на 24 март 1886 г. на Топханенски акт, който признава Съединението. Компромисът е постигнат благодарение на турското съгласие българският княз Александър Батенберг да поеме управлението на Източна Румелия, а в замяна Османската империя получава Кърджалийска околия и селата по долината на река Въча, населени предимно с българи мюсюлмани.

Съединението е извършено и защитено благодарение на пълното единение на българите от всички краища. Успехът му подсилва оптимистичната вяра, че това е само първата стъпка към пълното освобождение на българските земи.

Съединението е изцяло българско дело и е сред най-успешните събития в нашата историята.

Но то има и негативните последици.Съединението довежда до конфликт с Русия, което ще предизвика проблеми в бъдеще.

Съединението успява благодарение на щастливо стечение на обстоятелствата. Щастието е добро, но е несигурен помощник, защото лесно променя посоката си.

Значителното уголемяване на територията на България ѝ създава потенциални противници на Балканите. Това затруднява следващата стъпка, борбата за освобождение на Македония.

„Ония пък, които слизат на морето в кораби и вършат работи в големи води, те виждат делата на Господа и чудесата Му в дълбочините“.

Който все още не е познал, че всеки духащ вятър е благоприятен за Небето, той се явява калфа, а не майстор в своето изкуство. Мъртвата тишина на никого не носи полза.

Северният, южният, източния или западния вятър няма значение кой, но всеки спомага за достигане на блажения пристан.

Стреми се само към едно. Задръж се в открито море и не се страхувай от бурните ветрове.

Молете се, както се е молил стария рибар:

– Господи, изпрати ни в морето в дълбоки води. Тук се намираме близо до скалите, така че и най-малкия вятър, с помощта на сатана, ще ни разбие на парчета. Господи, изпрати ни в морето, където ще бъдем на простор, за да удържим славна победа.

Запомнете, че часът на изпитание измерва степента на нашата вяра. Вяра, която не е способна да понесе изпитанията, не е никаква вяра, а плътско доверие.

Вяра, която се показва само при хубаво време, не е вяра.

Всеки път, когато се опитаме да живеем чрез вяра усещаме, че обстоятелствата ще бъдат в противоречие с нея.

Здравият смисъл не е вяра, а вярата не се основава на реалността. Между вярата и здравия разум съществува такава връзката подобна на тази между плътското и духовното.

Ние се доверяваме на Исус, но това, което определяме като здрав разум не може да уповае на Него.

Докато се опираме на думите на Христос, здравият разум крещи:

– Това не може да бъде.

На върха на планината лесно се казва:

– Вярвам, че Бог може да го направи.

Но същевременно ни предстои да слезем в долината, където гъмжи от демони. Фактите говорят, че ще се присмеят на вярата ни, която сме донесли от планината на Преображението.

Вярата трябва да бъде изпитана, защото тя е лично достояние на човек, който току що е преминал през изпитанията.

В края на краищата всичко зависи от това, доколко се доверяваме на Христос. Твърдо вярвайте в Него и когато се сблъскате с каквото и да е, това ще укрепи вярата ви.

В живота  на вяра няма край на изпитанията. Бог няма да ни остави да загубим формата си в тази борба.
Вярата е обяснимо доверие към Бога. Тя е тази, която не би ни позволила да се отклоним от Него.