Моряците бяха уплашени. Вилнееше ужасна буря и някои от тях бяха изхвърлени от кораба и се удавиха. Те се чувстваха загубени. Много въпроси без отговор им пречеха да вземат правилните решения. Къде бяха? Колко дълго ще продължи това пътуване? Щяха ли някога да намерят пътя за вкъщи?

Беше 1492 г. и капитан на тези мъже беше Христофор Колумб. Той също не можеше да отговори на техните въпроси, нито на своите. Това пътуване бе предприето от другата страна на Атлантическия океан в търсене на пряк път за Индия. Вместо това, Колумб откри един остров между Северна и Южна Америка. Там той и неговите моряци намериха прясна вода и бяха спасени.

Подобна история не би се повторила днес. С точни карти капитаните на кораби насочват своя курс. Те не биха изгубили пътя.

Въпреки това на земята има много хора, които се чувстват така, сякаш са се загубили в бурния океан. Те си задават въпроси. Къде отивам? Изгубих ли се? Ще мога ли някога намери правилния начин?

Бог е чул нашите въпроси и Той вече ни даде една Книга, за да направлява живота ни. И това е Библията. Чрез нея можем да получим отговорите на много въпроси, ако позволим на Божия Дух да ни разкрива истината, когато четем Божието Словото.

Ливанов бил лауреат на много сталински награди и бил предпочитан от тогавашния режим. Въпреки това към болшевишката партия не се присъединил.

По това време такова поведение било не само явно предизвикателство, но и опасно.

Веднъж при срещата си със Сталин, той бил попитан:

– Защо още не сте влезли в редовете на комунистите.

Актьорът отговорил на генералисимуса, по следния начин:

– Йосиф Висарионович, аз много обичам своите недостатъци.

Сталин се засмял и инцидентът бил приключен.

По-късно този въпрос бил зададен отново на Ливанов от Н. С. Хрушчов и Л. И. Брежнев, но артистът предпочел да остане безпартиен.

Павлов беше началник ОТКК. Трябваше да се яви пред Христов, от когото мнозина трепереха. Павлов изтръпна.

– Щом трябва да се явя незабавно, не е да си поприказваме само и да ме черпи едно кафе.

Когато Павлов отиде, Христов го покани вежливо да влезе, дори му отвори вратата.

– Как можахте да позволите, господин Павлов, да се дадат на болницата кислородни бутилки, на които вентилите изпускат?

Мъмренето бе кратко, но не бе приятно.

Последва заповед:

– Веднага да се реши проблема и ми докладвайте.

Павлов излезе от кабинета олюлявайки се. Той обичаше работата си и стриктно спазваше всичко. До сега. цели 20 години, подобно нещо не му се бе случвало. Бе направил пропуск.

По лицето му бе избила студена пот, а издайническото изчервяване, красноречиво говореше за вътрешното му състояние.

След каро се окопити, отиде да провери какво е станало. Успя за кратко време да реши проблема и се върна да докладва.

Христов го посрещна с въпроса:

– Какво направихте?

Павлов накратко обясни:

– От екипът на Горанов, не изпробвали бутилките, тъй като им казали, че са нови и току що напълнени. Това им се сторило достатъчно и без много да му мислят ги изпратили в болницата …..Говорих с тях и изпратихме нови. Хората бяха потресени от случилото се и заявиха, че в бъдеще няма да пуснат нито една бутилка без проверка, независимо каква е.

– Добре, – каза Христов.

Гледайки през прозореца добави:

– Има неща, с които не бива да се правят компромиси.

Той се обърна към Павлов и продължи:

– С нещата за болницата нямаме право да грешим.

Павлов се стъписа от последната изречена дума „грешим“.

„Този, който толкова строго ме смъмри, – каза си Павлов, – е съпричастен към моята работа, задължения и отговорност. Трябва да преразгледам моята и на целия екип работа“.

И вместо подтиснатост, Павлов се почувства амбициран.

Христов не беше пословично принципен и настойчив, както му се носеше славата, а по-скоро бе строг и справедлив. Не претоварваше никого с отговорности, но и не подминаваше грешките.

Пуловерът е такава топла, вълнена дреха, с която обличат детето, когато е студено на майка му.

Ако децата не задават въпроси, те никога не биха разбрали, колко малко знаят родителите им.

Каквото и да правят децата това, което искат никога не биха могли да направят.

Веднъж, когато падишахът приемал просители, дошъл един човек застанал в ъгъла и нищо не поискал.

Падишахът погледнал към мъжа и погладил главата си. Човекът се поклонил и прекарал дланта през устата си. Падишаха погалил лицето си, а човекът гърлото. Падишахът докоснал своя корем, а човекът краката си.

– Дарявам на този просител слитък злато, – казал падишахът.

Ковчежникът се подчинил. Мълчаливият молител взел дара и си тръгнал.

Съветникът, който бил дясната ръка на падишаха много се ядосал и попитал господаря си:

– За каква услуга ти така щедро надари бездомния просяк?

– За царска, – усмихнал се падишахът. – Зададох на мъдрия човек три въпроса и получих три отговора.

– Но ние не сме чули, нито въпросите, нито отговорите, – възразил везирът.

– Който има очи ще види, който има ум ще разбере, – усмихнал се падишахът. – Аз погладих главата си и човекът разбра моя въпрос. Попитах го: „Какво най-много ни подтиска?“ – „Празната дума“, – отговори той. „А кой го грози опасност да загуби лицето си?“ – „Този, който своите дни и състояние е прекарал през своето гърло“. „Но нима човек не е роб на своя стомах?“ – попитах аз. „Не, – каза човекът, – за това са дадени крака на човека, за да си търси и намира работа и нищо да не пропусне от чудесата на белия свят“.

Падишахът погледнал придворните и за трети път се усмихнал:

– Полезно е да запомните, изречената пред вас мъдрост: „Устата водят до беди, а краката до храната“.