Виктор Вознесенски бе против религията, църквата и всякакъв вид проявление на християнството. Често тръбеше около себе си:

– Аз съм атеист.

Един ден Виктор прочете в местния вестник статия на някой си Петър Христов. В нея бе посочено какво Христос е направил за нас хората. Той възмутено хвърли вестника и отиде в редакцията, където го издаваха.

– Кой е този Петър, чиято статия сте позволили да се отпечата във вестника? Колко ви платиха за това? – кресна разгорещено Вознесенски на редактора на вестника.

– Това е пастирът на местната църква и той нищо не ми е плащал. Просто ме помоли във вестника да отпечатаме статията му. Ако имате някакви възражение относно това, напишете опровержение и ще го публикуваме.

– С този пастир сам ще се заема, – гневно скръцна със зъби Виктор и напускайки стаята, силно тръшна вратата.

Вознесенски изобщо не се забави със заканата си. Отиде в църквата и попита:

– Къде мога да намеря Петър Христов?

– Аз съм, – кротко се отзова човекът срещу него. – Мога ли с нещо да ви помогна?

Вознесенски сърдито изгледа Петър и възмутено попита:

– Вие ли сте написали във вестника статия, в която се опитвате да докажете, че всеки атеист е луд?

– Да! А не е ли так? – попита спокойно, но предизвикателно Петър. – А всъщност, вие кой сте?

– Аз а …аз … – яд клокочеше в гласа на Виктор,  – двадесет години от живота си съм по посветил да докажа, че няма Бог.

– Хм …. вижте, а нима това не е лудост.  Да пропилеете толкова години, за да докажете това, което го няма!?

Храма бе пълен с народ. Едни бяха дошли просто да си побъбрят и одумат някого, но други бяха искрени и посещаваха неделните богослужение с една единствена цел, да се срещнат с Бога и чуят Словото Му.

Но като че ли блуждаещите души преобладаваха в храма. Мислеха си за всичко друго, но не и за това, което бе необходимо в момента.

Всяка неделя свещеникът призоваваше:

– Не ползвате  мобилните си телефони в храма. Има определени морални правила и норми, с които трябва да се съобразява всеки.

Но на хората от днешния свят им е все по-трудно временно да се откажат от електронните си придобивки. Така че звъненето от телефон в храма вече не бе рядкост.

Свещеникът все повече се дразнеше и терзаеше, че вярващите са твърде много зависими от мобилните си телефони.

Веднъж на едно богослужение той заяви пред всички:

– Телефоните в храма не са нужни, защото Бог едва ли ще благоволи да се обади на някой от вярващите по мобилния му телефон.

Някои от присъстващите се усмихнаха, но други арогантно размахаха ръце:

– Какво толкова има в това?

– Ако изключа телефона си, мога да пропусна важно съобщение!

Свещеникът съвсем сериозно продължи, все едно нищо не бе чул от роптанията и възраженията в храма:

– Ако някои иска да се запознае и да разговаря с Бога лично, достатъчно е да напише текстово съобщение, когато шофира.

Съветът бе пропит с мрачна ирония.

А някои от хората в храма, особено младежите се побутваха и активно обсъждаха казаното:

– Този си го бива.

– Има особено чувство за хумор.

Но въпреки несъгласието си, неохотно изключиха мобилните си телефони.

Всички познаваха Васко и неговият космат, мъркащ приятел Пепи. Младежът често караше колело, а на гърба му пътешестваше Пепи.

И всичко започна от този ден, когато Васко чу жално мяукане. Той слезе от велосипеда си и се огледа внимателно. Мяукането идваше от гъстата корона на едно дърво.

Младежът не чака повторна покана и започна да се катери по-дървото. Колкото по-високо се изкачваше, толкова мяукането се чуваше по-силно и ясно.

Накрая той достигна до един зелен клон, който препречваше пътя му. Отдръпна го и там видя …. едно малко уплашено котенце. Взе го в шепата си и внимателно започна да слиза надолу.

Когато скочи на земята, сложи малката пухкава топка в пазвата си и потегли за дома. Изглежда котенцето нямаше никакви възражения, защото седеше кротко из целия път.

След като похапна от импровизираната храна, която му предложи Васко, вдигна опашка и започна да изучава обстановката в новия си дом.

– Ей малкият, – каза Васко, – ще се казваш Пепи. Имаш ли нещо да кажеш по въпроса?

Котето се обърна към новия си стопани и измяука. Васко прие това за съгласие.

Котето се оказа с необичаен характер. Където отидеше Васко, то след него. Отдалечеше ли се по-далеко, Пепи силно и жално мяукаше.

– Явно ще трябва да те взема на всекидневните си разходки с велосипеда. Но как ще те нося?

Пепи не му даде много да умува, а скочи на рамото му и там стоеше толкова стабилно сякаш някой го бе залепил на това място.

Една вечер двамата се връщаха на велосипед у дома. Внезапно предната гума на велосипеда попадна на камък и Васко падна. Силно си удари главата и загуби съзнание.

Когато дойде на себе си, Пепи облизваше лицето му. Васко прегърна животното, вдигна се от асфалтовата настилка и се премести встрани от пътя. Няколко секунди след като бе станал и се отстранил от пътя, от там мина автомобил.

Васко разроши козинката на Пепи и му каза:

– Приятел, дължа живот си на теб. Ако бях останал да лежа там на пътя, всичко можеше да приключи много плачевно.

От тогава двамата Васко и Пепи станаха неразделни, навсякъде ходеха заедно.

Когато през ноември 1990 г. 15 годишната девойка Наира Ал Сабах със сълзи на очи разказала, как иракски войници убиват кувейтски бебета, само каменно сърце не се е трогнало от това.

Тогава решението за въоръжена поддръжка на Кувейт била приета без възражения.

Оказало се, че думите на девойката са провокация на най-закоравелите циници. Едва след второто нахлуване на САЩ в Ирак се изяснило, че именно те вярно са оценили нивото на цинизма на политиците.

Наира се оказала дъщеря на посланика на Кувейт в САЩ Сауд Несер Ал Сауд. Нейната гневна реч била измислена от специалисти на солидно пиар агентство, наето от правителството на Кувейт за манипулиране общественото мнение в САЩ и целия свят.

Какъв мрачен ден. Облаците намръщено надничаха от небето, готови всеки момент да излеят мъката си и  да изяви яда си вероятно заради някоя своя несполука.

Настроението на Миладин сякаш бе в синхрон с времето. Днес той се сблъска с нещо, което се съмняваше, че може да направи добре. Колко пъти бе опитвал преди, но все не успяваше.

За да се предпази от неуспеха, легна пред компютъра и реши да изчака да види какво ще се случи.

– И този път ли няма да се заемеш с това? – попита го по-голямата му сестра. – До кога ще бягаш от отговорността да поемеш какъв да е ангажимент?

Тъкмо Миладин се готвеше да излее своята порция извинения, той беше майстор в това, когато сестра му го подхвана:

– Няма да приема извиненията ти. Много библейски герои са постъпват като теб, дори и самия Моисей.

– Како, – изръмжа предупредително Миладин.

И как няма да недоволства, когато нападаха любимия му герой от Библията.

Сестра му изобщо не обърна внимание на възражението му и продължи:

– И Моисей се оправдаваше дори протестираше: „Кой съм аз, че да отида при Фараона и да изведа израилтяните от Египетската земя?“

Миладин се сгуши във фотьойла. Той знаеше, щом почне сестра му, отърване няма.

– Това извинение на Моисей, – каза сестра му настървено, – прилича много на твоите: „Не мога да го направя. Ще се проваля. Нека си намерят някой друг“.

Миладин бе забравил вече всичките си оправдания и гледаше умолително сестра си. Сякаш очите му казваха: „Како, остави ме намира. Не мога. Нима не разбираш?“

– Миладине,  не трябва да се фокусираш върху своите недостатъци, глупаво е да си мислиш, че не си достатъчно умен, талантлив или опитен.

– Тогава какво да правя? – смънка Миладин.

– Виж, – каза сестра му вече по-кротко, – Бог не ни прави по-умни, нито по-талантливи, просто Той е с нас през всичко, което преминаваме.

Миладин стана неохотно, но вече бе решил, каквото и да става….

„Ще го направя, дори пак да се проваля. И ще го повтарям до тогава, докато успея“.

Тази нова решимост го ободри и той излезе от стаята….