Бе облачно, но не се очакваше дъжд. Слънцето се опитваше да се покаже, но облаците упорито не му даваха такава възможност.

Никола разкърши ръце и си каза:

– Вчера духаше силен вятър и валя доста. Не се знае какво ще стане до вечерта. Я да нацепя малко дърва. Може да стане и по-хладно.

Взе брадвата и без много усилие започна да разцепва дебелите дървета струпани в края на двора.

Ако го погледнеше човек от страни, би го взел за незнаен юнак влязъл в бой с змей или хала.

Тончо малкият син на Никола изтича на двора. Спря се и се загледа в баща си. В очите на малчугана се четеше възторг.

– Татко, твоята брадва ми прилича на мълния.

Никола спря за момент и погледна сина си изпитателно.

– Защото блести ли? – попита той.

През това време в двора влезе дядо Нено и преди Тончо да каже нещо изтърси:

– Не, защото никога не попада на едно и също място.

Двамата мъже се засмяха.

Тончо ги изгледа смутено. Дядо Нено разроши косата му с ръка.

– Исках да кажа …., – започна Тончо.

– Знам, какво искаше да кажеш, – прекъсна го старецът. – Това щеше да почеше егото на баща ти, за това се пошегувах.

– Аха, – каза неуверено Тончо.

Той не бе разбрал шегата на дядо Нено, но не искаше да му се смеят.

На пазара седеше старец. Пред него бяха поставени две кофи. Едната бе покрита, а в другата се виждаха раци.

Който минеше край него предполагаше, че в покритата кофа се крие по-добрата стока.

При стареца се отби една жена и го попита:

– Какво има в покритата кофа?

– Раци, – отговорил старецът.

– Но защо тези сте ги оставили свободно в кофата, а другите сте ги покрили?

– Тези са местни, а другите в покритата кофа са от друго място, – поясни старецът.

– Защо сте покрили чуждите раци? – недоумяваше жената.

– Тези бързо бягат, – старецът посочи покритата кофа. – Отдаде ли се възможност на един от тях да се измъкне, другите го подкрепят и му помагат.

– Добре сте ги ограничили, – засмя се жената. – А местните не бягат ли?

– О, за тях не се безпокойте, – усмихна се старецът. – Ако един от тях види, че друг успява да се измъкне от кофата, веднага го дърпа назад, а ако не успее, вика останалите на помощ.

Завистливият може и нищо да не постигне, но за него е важно, да попречи на друг да има успех.

Завистта изяжда човека отвътре. Тя подвежда хората да унизят някой, за да се почувстват по-добре.

Но който завижда няма покой.

На Ирина ѝ предложиха да ръководи една младежка група. Тя се запита:

– Ставам ли за лидер?

Не можа да си отговори твърдо и убедително на въпроса си, за това отиде при съпруга си и сподели съмненията си:

– Ако приема да ръководя тази група, а после реша да се оттегля, защото съм разбрала, че не ставам за това….. Как мислиш сега в началото ли трябва да се откажа? Чувствам се несигурна.

– Ако това начинание започнеш със самонадеяна вяра, – каза спокойно съпруга ѝ, – то ще приключи със съмнения в теб.

– Тогава какво да правя? – Ирина бе съвсем объркана.

– Щом си водена към лидерска позиция, естествено е да има опозиция, – откровено заяви съпругът ѝ.

– Каква опозиция? Някой няма да е съгласен? Нищо не разбирам. Защо тогава ще ми предлагат такава възможност?

– Твоята притеснена душа ще ти шепне: „Нима си мислиш, че това е лесна работа? Не поемай такъв риск. За Бога върни се“.

– И как да се противопоставя на това? А от къде си сигурен, че това е точно за мен? Ами ако се проваля?

Мъжът ѝ издърпа табуретката в средата на стаята и я накара да се качи на нея.

– Ето това е, – каза той. – Така приемаш новата възможност, която ти се предоставя. От това място ще имаш друг поглед върху новата позиция.

– Според теб, трябва да приема и да вярвам, че това е точно за мен?! …. Да, прав си, не трябва да се предавам толкова лесно.

Този съвет на съпруга си, тя прилагаше и по-късно. Качваше се на табуретката и обмисляше новата позиция, към която Господ я бе призовал.

Тя стоеше там и се молеше, не само за себе си, а и за тези, които щеше да ръководи.

Ирина казваше „да“ на Господа и „не“ на съмненията си. Така тя запазваше мира в себе си.

Хелън бе лекар. Тя не се поколеба нито за миг, когато ѝ се предостави възможност да замине като мисионер в Африка.

По време на едно от въстанията в общността, където работеше, Хелън бе пленена от бунтовниците. Похитителите я малтретираха, не малко бяха и побоите върху нея.

Тя стоеше изолирана от другите в помещение лишено от светлина. Вътре миришеше на разлагаща се плът. Бе влажно и душно.

В тези отчаяни мигове, те усещаше, че някой ѝ нашепва:

– Заслужава ли си?

Хелън сериозно започна да обмисля в неволята си значението и ползата от следването на Исус. В положението, което се намираше ѝ се струваше, че цената е твърде висока.

Но след дълги размишления тя дочу гласа на Бога:

– Промени въпроса. Не „Заслужава ли си?“, а „Аз достоен ли Съм?“

И тя достигна до заключението:

– Каквито и болки и унижения да преживея, отговорът ми винаги ще бъде: „Да, Ти Си достоен“.

Хелън разбра, че Спасителят, който умря за нея, е достоен да бъде последван, независимо от това, пред което тя бе изправена.

Нейните думи „Той е достоен“, повтаряха виковете на хората около трона на Исус: „ Достойно е Агнето, което е било заклано, да приеме сила и богатство, премъдрост и могъщество, почит, слава и благословение“.

Нашият Спасител пострада, проля кръв Си и умря за нас, отдавайки се напълно, за да можем свободно да придобием вечен живот и надежда.

Неговото всичко заслужава всичко от нас. Той е достоен!

Много години бяха минали и косите на Филип бяха вече побелели.

Край него често се събираха внуците и правнуците и му задаваха интересни въпроси.

– Колко са малки, – казваше си той, – а любопитството им няма край. И аз съм бил дете, но все бях на работа с нашите на полето и не оставаше време да споделя или да попитам възрастните край мен.

Днес децата отново бяха го наобиколили:

– Дядо, – изправи се малкия Кольо, – какво те е направило най-щастливия мъж на тази земя?

– О, много неща, но едва накрая осъзнах какво е да бъдеш истински щастлив.

– Разкажи, разкажи, – заподскачаха децата въодушевено край него.

Филип се загледа в далечината и се върна назад във времето. Видя се млад човек, изпълнен с амбиции и мечти.

– В младежките си години бях решил да стана богат. Смятах, че ако имам много пари и си угаждам на всичко, ще бъда щастлив. Имах възможност за това и започнах да трупам, но един ден осъзнах, че това е само временен блясък. Парите и вещите, които бях събрал, не траяха дълго.

– Дядо, – обади се Миле, – аз също искам да стана богат. Желая да имам повече, но не за себе си, а да го раздавам на тези, които нямат какво да ядат и да облекат. Виждал съм много хора, увити в единствената си дреха и някакви парцали да спят на улицата.

– Мъдро си решил, момчето ми, – отбеляза старецът. – Егоизмът никого не е направил щастлив.

– А после? – Васко нетърпеливо подкани дядо си.

– След това дойдоха големите проекти, – продължи Филип. – Купувах петролни кладенци, копаех нови. Имах кораби, въртях търговия с много страни по света, но и това не ми донесе радост.

– Как намери истинското щастие? – тънкото гласче на Милена едва се чу между другите.

– Научих, че в един дом деца се нуждаят от инвалидни колички, – Филип се усмихна при този спомен. – И аз на драго сърце дадох пари за тези колички. Приятелят ми Весо ме помоли: „Ела с мен в този дом“. Аз най- напред се дърпах, но той успя да ме уговори.

– Дядо, колко колички купи? – попита Пепи.

– Не си спомням, – отговори старецът, – но там давах на децата количките със собствените си ръце. Виждах радост и задоволство в очите ми. Всеки сядаше в количката си, движеше се и се забавляваше с останалите.

– И на мен ми е ставало хубаво, когато съм успявала на някого да помогна, – усмихна се смутено Мими.

Очите на Филип се насълзиха и той продължи да разказва с разтреперан глас:

– Когато си тръгвахме, едно малко момче ме хвана за крака. Попитах го: „Имаш ли нужда от нещо друго?“Това, което ми отговори това дете силно ме разтърси …..

Филип пое дълбоко въздух, за да се успокои.

– То ми каза: „Искам да запомня лицето ви, така че когато отида на небето, да ви разпозная и да ви благодаря още веднъж“.

Сълзите неудържимо се стичаха по лицето на Филип. Той вече не можеше да говори. Споменът го бе развълнувал доста силно.

Тези от внуците му, които бяха близо до него го прегърнаха.

– Дядо, – тихо каза Тони, – вярвам, че тогава си бил най-щастливия човек на земята.