Двете близначки Ева и Мириам бяха набутани в една кола и ги изпратиха в Аушвиц. Двете момичета повече не видяха семейството си, защото то бе откарано в друг лагер.

Близначките още първия ден попаднаха в лапите на д-р Менгеле, известен като „Ангелът на смъртта“. Въпреки всичко те оцеляха.

Години по-късно Ева получи писмо, в което се казваше:

„Аз съм внук на д-р Менгеле. Отвратен съм от действията на дядо ми. ….. Бихте ли ме приели за свой внук?“

Двамата се срещнаха.

Ева се съгласи да ѝ стане внук.

След няколко дни „новата баба“ сподели с близначката си случилото се и ѝ каза:

– Гордея се, че съм му баба. Обичам го. Обожавам го. Той имаше нужда от семейна любов, която никога не е получавал.

– Да, но той е скъсал всяка връзка със семейството си …, – възрази Мириам.

– Вярвам, – заяви твърдо Ева, – че един ден ще намери сили да им прости, както и аз съм го направила.

Никола посети една наскоро нашумяла изложба на картини. Тя бе твърде голяма.

Приятелят му Максим, който го придружаваше го попита:

– За какво би си мислил, ако ти предложа да си представиш произведение на изкуството, което още не е започнато?

– Празно платно, – отговори Никола без да се замисля.

– Мисля, че може да се види и по друг начин, – усмихна се загадъчно Максим.

– Как? – повдигна рамене Никола.

– Изкуството вече съществува и работата на художниците е просто да го разкрият, – обясни Максим.

– Може и така да се погледне, – уклончиво се съгласи Никола.

– Ръчна работа, понякога превеждана като „изработка“ или „шедьовър“. Тя произхожда от гръцката дума poiēma, от където идва в нашия език така наречената поезия, – поясни Максим.

– Не разбирам, това каква връзка има с това, за което говорим до сега?

– Бог ни е създал като произведения на изкуството, – продължи да уточнява мислите си Максим, – но поради греховете и престъпленията ние сме замъглени. За това Божествения художник трябва да ни разкрие.

– Да, – възкликна Никола, – как не се сетих? Бог ни възстановява. Ние сме Неговите шедьоври.

– Така е, – съгласи се Максим. – Божественият Художник работи, за да желаем, да действаме и да изпълним Неговото добро намерение.

– Ясно ми е вече, – плесна с ръце Никола. – Бог работи във нас, за да разкрие Своите шедьоври.

Денят преваляше. Той бе намалял и слънцето се скри много по-рано, но Кирил го вълнуваше съвсем друго нещо.

Той бе навел глава и размишляваше върху това.

Сава щеше да го подмине, но спря и го попита:

– Какво пак умуваш?

Кирил вдигна глава, погледна го и каза:

– Питал ли си се някога какви плодове дава моя живот?

– Искаш да кажеш, какво произвеждам ли?

– Не, имах друго предвид, – поклати глава Кирил и уточни. – Повечето християни измерват плодовете на другите и своите, четат книги как да станат по-плодовити, дори ходят на семинари за това.

– И какво лошо има в това? – повдигна рамене Сава.

– Това не е тяхна грижа, – наблегна силно на думите си Кирил.

– Че на кого друг? Нали те дават плод?

– Плодът в моя живот е Божия грижа, не моя, – отвърна Кирил.

– А каква е твоята грижа? – повдигна вежди предизвикателно Сава.

– Да се уверя в следните неща: 1. Като плодоносен клон съм свързан с лозата и поддържам чиста и безпрепятствена връзка с нея.

– Е, разбира се, иначе как ще даваш плод, – съгласи се Сава.

Кирил продължи:

– 2. Подчинявам се на начина на отглеждане от Лозаря, което включва подрязване в живота ми.

Сава искаше да каже нещо по този повод, но Кирил го изпревари:

– 3. Да общувам с Господа, да бъде моето сърдечно желание.

– Напълно съм съгласен, – плесна с ръце Сава. – Прав си, че връзката ни с Бога е най-важна.

Катя Попова бе учителка в местното училище. Още съвсем млада, скоро навлязла в професията си, тя се стараеше и много се грижеше за поверените ѝ ученици.

Един ден след като бяха свършили занятията, Катя видя среща, която я наведе не на много добри мисли.

– Това ми изглежда много подозрително, – закима тя с глава.

Пред училището стоеше привлекателен млад мъж, който чакаше нейната тринадесет годишна ученичка Мария.

Отношенията между двамата бяха явно сърдечни и това накара Катя убедително да изрече:

– Между младият мъж и Мария има непозволена връзка. Ммм … Това трябва да се прекрати навреме.

Катя Попова повика родителите на Мария, за да разговаря с тях.

Тя бе много изненадана, когато прелъстителят на ученичката ѝ влезе в кабинета ѝ и се представи:

– Аз съм бащата на Мария.

Той беше на 40 години, но изглеждаше много по млад.

Катя се успокои и разясни случая.

– Извинете, – обърна се тя към бащата на Мария, – но вие изглеждате толкова млад и привлекателен. Когато ви видях с дъщеря ви, си помислих, че между вас има навярно интимна връзка. Моля да ми простите, не знаех, че сте баща ѝ.

Всички се засмяха.

Важното е, че недоразумението бе изяснено.

Това бе наистина малко селце, но по необясними причини вечер хората му оставаха без ток.

Когато се оплакаха на местната електрическа компания, експертите бяха озадачени:

– Не откриваме никакви проблеми в електрическата мрежа.

Мъжете от селото се събраха и решиха:

– Да се организира отряд, който да наблюдава селото и да намери причината за прекъсването на тока вечерно време.

Тази идея се оказа повече от добра.

Скоро отрядът от доброволци залови местната млада жена Юлия.

Един от тези, които я бяха хванали, негодуваше срещу нея:

– Тя спирала тока на съселяните си. И Защо го е правила? За да се срещне под прикритието на тъмнината с приятеля си.

– Защо на тъмно, какво ѝ е пречело да го прави явно? – попитал един от селяните, който не бе участвал в доброволната група. – И ние някога сме били млади, и сме се влюбвали.

– Тони, нейният възлюбен, – уточни друг, – е от онова село, дето сме постоянно във вражда с тях. И девойката не е искала да се знае, за връзката ѝ.

След като тайната бе разкрита съселяните на Юлия бяха готови да набият Тони, но той избяга и доведе хора от неговото село да се бият с тези, които го бяха подгонили.

Двете враждебни групи се събраха и тъкмо се готвеха да започнат боя, когато Петър най-старият човек от селото на Юлия се провикна:

– Спрете! Какво правите?

– Дядо Петре, ти не се меси в нашите работи, – скочи пред него Калоян.

– Деца, не си заслужава да се биете, – каза кротко старецът. – Не е ли по-добре да ги оженим? Така и ние ще имаме всяка вечер ток и двамата млади ще бъдат заедно.

Мъжете закимаха с глави в знак на съгласие.

– Добро е това, – каза Симеон от селото на Юлия.

– Нека тази сватба бъде първата стъпка за премахване на враждата между нашите села, – обяви тържествено Васил, кмета на селото на Тони.

Бе небивало веселие. Хората се радваха, прегръщаха и си искаха прошка един от друг.

За наша радост тази почти Шекспирова любовна история завърши щастливо.