Пенчо седеше на прага на къщата си и гледаше минаващите хора. До него дойде Стоимен и го подкачи:

– Какво си се умислил?

– В днешно време е трудно да намериш сигурност, – изпъшка Пенчо.

Стоимен се усмихна:

– Тия дни се натъкнах на две съобщения. И двете говореха за едно и също нещо, но толкова много се различаваха, че се чудех на какво да вярвам.

– Те са гледали от различен ъгъл, – поясни Пенчо, – в зависимост от това, кой каква сметка има.

– Така си е, – сбърчи нос Стоимен, – всеки ден се лутаме в тези фалшиви новини и различни гледни точки. Ако можеше да се намери нещо сигурно и то да е вярно, това би било друга работа.

– Погледни младите, – поклати глава Пенчо, – днес технологиите им дават възможност да живеят във фантастичен свят. Разхождат се като аватари във виртуален свят. Избират си тип създание, с какво да бъде облечено, какви сили да притежава и всичко това без никакви последствия в реалния живот.

– Нищо чудно, че е така привлекателно.

– Ето, по същия начин , човек може да се почувства в днешните празници, щастлив и измислен свят на дядо Коледа, елени, Снежанка, джуджета … и на всичко това се наслаждават.

Стоимен махна с ръка:

– Коледа е сладникава измислица, която ни кара да се чувстваме по-добре в студеното време. Тя ни позволява да бягаме от реалността и ни дава фалшива терапия на дребно.

– Да, но библейската история не е такава, – заяви Пенчо. – Исус напълно изпълнява пророчествата изречени преди толкова много години за Него.

– Ясно е като бял ден, че Исус Христос не е като Дядо Коледа, – плесна с ръце Стоимен.

Пенчо повдигна вежди и каза:

– Един ден всеки един от нас ще се изправи лице в лице с Истината, ще застане пред Исус. Когато умрем или когато Той се завърне, няма да има смисъл, да се опитваме, да избягаме в един измислен свят.

– Това ще бъде един страхотен ден, – изкашля се Стоимен, – но може би и плашещ.

– За това трябва да сме готови да се срещнем с Истината, – дебело подчерта Пенчо.

– Колко е хубаво да намериш сигурност – възторжено произнесе Стоимен. – Тя е само в Исус Христос.

Тодор бе добър фотограф. Той обичаше студеното време.

– Как можеш да обичаш такова време? – попитаха го веднъж.

– Студът означава ясно небе, – обясняваше той, – а това може да отвори прозорец към прекрасното!

– И все пак, едва ли ти харесва студът? – настояваха на своето питащите.

Тодор бе имал възможност да обиколи Аляска. Много от снимките му от там са посветени на светлинно шоу на Земята, така нареченото северното сияние.

– Ако някога сте виждали тази преливаща се светлина да танцува в небесата, ще разберете защо, – усмихна се Тодор.

Дядо Крум не се стърпя и се обади:

– Светлината не е само в северно явление…..

– Че какво друго? – прекъсна го някой от нетърпеливите.

– Йоан в Евангелието си прескача Рождественската история и направо отива при Този, Който донесе истинската светлина на всички. Освен това, когато описва небесния град казва за него:“града няма нужда от слънце или луна, защото Божията слава осветява града и Агнето е неговата светлина“. Там няма да има нощ нито светилници или слънце, защото Господ Бог ще ги осветява.

Мъжете се умълчаха, а старецът възторжено продължи:

– Тъй като с живота си отразяваме тази светлина на света, ние отваряме прозорец към прекрасното.

Сашо бе взел един бадем в ръката си и го разглеждаше внимателно.

– Знаеш ли как наричат бадемовото дърво? – попита го сестра му Милка.

Сашо само повдигна рамене.

– Ранобудно дърво, – отговори си сама Милка.

– Блазе му, – усмихна се Сашо. – Сигурно става много рано, а пък на мен сутрин най-много ми се спи.

– Не, не става дума за ставане сутрин, – размаха ръце Милка. – В Израел то се събужда от зимния си сън още през януари, сякаш бърза да даде плодовете си преди всички останали.

– Интересно, не знаех, – Сашо само повдигна вежди.

– Освен това, думата бадем на иврит звучи като глагола „бързам“, – добави Милка. – Спомняш ли си какво бе първото видение, което Еремия получи, когато Бог го издигна за „пророк на народите“, а той беше още дете?

– Клонка от бадемово дърво, – този път Сашо знаеше отговора.

Милка побърза да поясни това видение на брат си:

– Бог му казва: „Аз бързам да изпълня Словото Си“. Точно както бадемовото дърво „бърза“ да даде плодовете си на хората, така и Бог бърза да изпълни Словото, което е изговорил.

– Дано Божието бързане, не е като човешкото, – ухили се Сашо.

– Не е, – плесна с ръце Милка. – Изпълнението на Словото Му отнема много години, десетилетия и дори векове.

– Защо Бог толкова се бави? – попита Сашо. – Понякога толкова ми се е искало да стане нещо, че правя всичко възможно, да забързам нещата, но не става.

– Има си Божие време за всичко, – важно оповести Милка.

Веселин плесна с ръце:

– В историята за Адам и Ева в Библията никъде не пише, че забраненият плод е ябълка. Защо всички са възприели, че това е така?

Васко се засмя:

– За сметка на това срещаме ябълката, когато четем „Песен на песните“.

– Не съм забелязал, – призна си Веселин.

– Тя е описана като дърво и като плод, – обясни Васко. – нейните качества са сравнени с тези на възлюбения от годеницата си млад мъж.

– Интересно, – замислено каза Веселин. – Трябва да прегледам тези места в „Песен на песните“.

– За младата жена любимият ѝ се отличава от останалите, – продължи Васко. Защото има, както ябълковото дърво желана сянка и сладък плод.

– Може би тези неща символизират нещо за характерът на годеникът, – предположи Веселин.

– Така е, – съгласи се Васко. – Сянката на дървото говори за жадуваните от жената грижа и спокойствие, които тя намира у възлюбения си. Освен закрила ябълката дава и плод, който носи сладост, а това е радостта от споделената любов.

– До сега не бях се замислял, – поклати глава Веселин, – че чрез една обикновена ябълка може да се представи любовта между съпруг и съпруга.

– Няма обикновени и случайни неща, – махна с ръка Васко, – всяко нещо си има своето време и своето място, както Творецът го е замислил.

Днес Косьо мина край училищния двор и гледайки дърветата, в чийто листа шумолеше вятърът, си спомни за времето, когато беше в първи клас.

Тогава на него и на всеки от съучениците му бе дадено да засади по две дръвчета на това място.

Подскачаха и си обещаваха:

– Когато завършим, ще видим колко са пораснали.

Когато се прибра Косьо сподели с вече възрастния си баща:

– Бях край нашите дървета, дето ги засадихме в училищния двор. Да си призная изпитах лека гордост, въпреки че нямам никакъв принос за тяхното развитие през годините.

Баща му се усмихна и каза:

– Ние сме като тези дървета, само че Бог ни е насадил. И Той пряко е отговарял за нашия растеж.

Косьо махна с ръка:

– До сега не ни е оставил сами да се оправяме. Дори, когато се заблуждаваме и проваляме, Той се грижи за нас насред скърбите и неволите ни.

Бащата въздъхна и впери поглед нагоре:

– Превърнал ни е от „дървета на мъка“ в „дървета на правда“ и се гордее с нас.

– Божията гордост не е суетна и човешка, – отбеляза Косьо. – Той единствен заслужава да се прослави от това.

– Нека славим Бог за грижата му към нас, – добави бащата, а синът кимна в знак на съгласие.