Пастирът проповядваше вече от половин час, когато запъхтяна в салона бързо влезе Мина. Тя бе възрастна жена и редовно посещаваше богослуженията, бе ревностна за Бога. Редовно четеше Библията си, молеше се сутрин и вечер, не пропускаше десятъците и даренията,  но днес непредвидено закъсня.

Приятелката ѝ Вера, като я видя ѝ махна с ръка да седне на свободното място до нея. Двете жени се заслушаха в проповедта и до края на службата не размениха нито дума.

Когато свърши богослужението и всички вече излязоха навън, Мина започна припряно да обяснява на приятелката си, още преди тя да я попита за закъснението днес:

– Да знаеш какво ми се случи като идвах насам?!

– Какво? – ококори любопитно очи Вера.

– Бях тук наблизо на кръстовището …., – започна притеснено Мина. – И изведнъж черна котка ми пресече пътя. Така че трябваше да чакам някой да мине първи, преди да аз тръгна. А никой не идваше, сякаш хората се бяха изпарили. Чаках много, дори не знам колко време мина, докато се зададе една дребна старица, която мина преди мен ….. Та за това закъснях.

Вера повдигна вежди, изгледа приятелката си и я скастри:

– Бива ли така? Много си суеверна, сестро! Да беше плюла три пъти над лявото си рамо.  След това можеше спокойно да продължиш и нямаше да закъсняваш.

Ех, тези суеверия!

Магдалена бе останала вдовица на 34 години с три малки деца на ръце. Ежедневието ѝ преминаваше в работа и грижа за малките. Почти не ѝ оставаше свободно време да помисли за себе си.

Минаха години децата пораснаха, появиха се и внуци. Понякога ѝ ги оставаха да се грижи тях. Купуваше им играчки и бонбони, а и сама приготвяше лакомства за малките палавници. Това бе израз на любовта ѝ към тях.

Тия дни магазините бяха отрупани с големи и малки сърца, шоколади увити в красиви червени и розови кутии с формата на сърце.

– Магда имаш ли вече Валентин? – подхвърля ѝ закачливо съседката.

Тя отдавна познаваше Магдалена. Знаеше колко трудно ѝ беше, докато изгледа децата. Освен това в квартала всички уважаваха Магдалена. За тях тя бе почтена жена, която не се забъркваше в разни любовни авантюри.

– О, Недке, – отвърна ѝ в същия тон Магдалена, – нали знаеш, че още преди 32 години отдадох сърцето си на Исус. За това за мен всеки ден е ден на влюбените.

– Ех и ти, – махна с ръка съседката.

– Той ме кара да се чувствам обичана и специална, – добави Магда.

Може би ще си кажете, че и този ден ще дойде и ще си отиде, особено ако сте сами. Но погледнете малко по-различно към него. Използвайте го, за да свидетелствате за Божията любов на някой друг.

Или просто им кажете: „Исус е любовта на живота ми“.

Не забравяйте, че “ Ние любим [Бога], защото първо Той възлюби нас“.

Трифон бе навел глава и се оплакваше на приятеля си Михаил:

– Не мога да го проумея това. Посрещам всички нужди на семейството си. Давам на жена си всичко, от което се нуждае, на децата ми също. Какво искат още от мен?

– Те искат теб, – съчувствено го погледна Михаил, – твоето време, твоето внимание! За тях е важно да знаят, че значат нещо за теб. Нищо не може да замени времето, което би прекарал заедно с тях.

– Самият знаеш колко много работа имам. Нали за тях се трудя, за да имат всичко необходимо.

– Децата ти нямат нужда от вещи, те се нуждаят от време с теб, жена ти също.

– Не мога да се разкъсам на хиляди парчета.

– Кое според теб е най-добрият израз на любовта? – попита Михаил.

Трифон вдигна безпомощно ръце и нищо не каза.

– Това не са цветя за жена ти или шоколад за децата ти.

– Тогава какво? – отчаяно извика Трифон.

– Най-добрият начин, по който можеш да изразиш любовта си към някого, е да му отделиш специално внимание. Когато правиш това, все едно му казваш: „Ти си ценен за мен. Това, което казваш или правиш е важно за мен“.

– Добре, – въздъхна тежко Трифон, – но нали ги питам какво искат. Интересувам се за децата какви оценки са изкарали в училище.

– Това достатъчно ли е? – попита Михаил.

– Какво още трябва? – Трифон нервничеше и стана много неспокоен.

– Същността на добрите взаимоотношенията не е в това какво правим един за друг или какво си даваме един на друг. Тя се изразява в това колко от себе си даваме на другите.

Трифон наведе глава.

– Забележи, – Михаил кротко продължи, – на това, което обръщаме внимание, то расте. Ако влизаш по-често в градината си и я обработваш, тя расте и дава плод. Ако обръщаш повече внимание на децата си, те ще израснат с мисълта, че са обичани. Ако отделяш повече време за жена си, в което да я изслушаш, бракът ви ще се развие и двамата ще се обичате още повече. Сам си създавай възможности да проявяваш внимание, не чакай това просто да се случи.

Мартин се връщаше след поредната командировка. Този път нещата бяха много по-напрегнати. Победата, която постигна при преговорите, му костваше много сили и нерви, които въпреки всичко успя да удържи до края.

Бе пуснал радиото в колата си. Гумите пееха, пригласяйки на звучащата по това време песен.

Умората затваряше очите на Мартин, но той си казваше:

– Още малко и си у дома. Я се стегни. Като се прибереш ще си отспиш на воля. Очакват те два дни почивка.

По едно време Мартин усети, че се унася. Аха и бе готов да потъне в царството на сънищата.

Изведнъж усети удар. Това окончателно го разбуди.

Под колата на асфалта се подаваше някакво голямо петнисто животно. То не даваше никакви признаци на живот.

Ръцете му се разтрепериха. Чувствайки се виновен за станалото, Мартин гледаше ужасен.

Изведнъж младият мъж тръсна глава и се замисли сериозно, след което се запита:

– Интересно как този леопард се е оказал по тия места? Такива екзотични животни няма тук. Може да е избягал домашен любимец …..

Тревогата все по-силно нарастваше у него.

– А може би още е жив и аз по някакъв начин ще мога да му помогна, – искра надежда проблесна в съзнанието му.

Мартин слезе от колата и се насочи към трагичната находка.

Той внимателно приближи животното, страхувайки се да не го ухаше. Внимателно докосна петнистата кожа и… …..започна да се смее неудържимо.

Пострадалият звяр се оказа елегантно палто, което вероятно някоя дама бе изтървала минавайки от тук.

Бе едно обикновено февруарско утро. Марина се събуди, очаквайки да види отново унилия зимен пейзаж, който се откриваше пред очите ѝ вече няколко седмици.

Върху загубилите си цвета треви се спускаха рояк снежинки от сивото небе. Голи дървета приличащи на скелети придаваха на околността още по-мрачен вид. Сякаш всичко стенеше и ридаеше по нещо невъзвратно загубено.

Внезапно тази сутрин се случи нещо необичайно. От къде дойде то?!

Мразът бе покрил всичко с ледени кристали. Безжизненият и подтискащ пейзаж се бе превърнал в красива и искряща от белота картина, която заслепяваше взора.

Погледът на Марина прегърна с радост тази промяна. Въпреки триумфиращата красота девойката усети, че нещо в нея не бе, както трябва.

– Понякога разглеждам проблемите си без всякакво въображение, – въздъхна дълбоко Марина. – Очаквам болка, страх и отчаяние, но изпускам възможността, че може нещо друго да се случи. Не се надявам на възстановяване, растеж или победа чрез Божията сила, но Господ е жив и ми помага в трудните моменти. Той е моята надежда по време на изпитания.

Бог е навсякъде. Той крачи до нас в живота ни, но и ни подтиква, по-често да поглеждаме към Него.

Не напразно Августин е казал: „В дълбоката си рана видят Твоята слава и тя ме ослепи“.