Облачно, слънчево, а сега започна и да прикапва. Чудо време. Уж е зима, а грам сняг няма, освен в планините.

Боян седеше, увесил нос и се чудеше:

– Пак се накиснах…… Бе толкова добър към мен, а накрая ме предаде. И това ми било приятел.

Вратата се открехна. Насреща му се усмихваше майка му:

– Пак ли някоя дилема разрешаваш? – попита го тя.

Боян сбърчи нос и махна с ръка.

– Баща ти, те чака долу.

– Добре, – неохотно отговори Боян.

Без желание, затътри крака към вратата.

Баща му го видя и повдигна вежди:

– Не изглеждаш добре. Случило ли се е нещо? – попита го той.

Боян въздъхна и се поинтересува:

– Татко, как да разбера, на кого мога да се доверя и на кого не?

– Я ми разкажи, – подкани го баща му.

– Няма какво да ти разправям. Ти знаеш Костадин, с него сме приятели. Имах му пълно доверие, но …. днес ме предаде.

– Животът не е лек, – започна бащата. – Няма правила, които да не се нарушават, но много боли, когато това става съзнателно.

– Тогава …..?

– Ще те посъветвам само на кого не трябва да се доверяваш ……

– Само? – Боян бързо прекъсна баща си. – Е, добре. Като начало и това може да ми свърши работа.

– Пази се от тези, които ти показват необичайно разположение, прегръщат те и ти се кълнат във верност до гроб….

– Как така? – Боян подскочи като ужилен. – Какво лошо има в това?

– На такива не знаеш мотивите им и възприемаш действията им като чиста монета. Много лесно ще ги различиш. Те ти говорят само хубави неща, но притиснат ли ги или ако имат изгода, първи ще те предадат.

– На кого мога да се доверя тогава? – Боян изплашено погледна баща си.

– Довери се на тези, които ти казват истината, колкото и болезнена да е тя. Когато изпаднеш в беда, те първи ще ти се притекат на помощ.

Това бе малко селище и хората се познаваха помежду си. Срещнеха ли се, поздравяваха се учтиво. Някой и да отсъстваше дълго време, когато се завърнеше , откриваше, че още не са го забравили.

Недялко се забърка с някаква престъпна група в големия град и заплати скъпо за това. Три години лежа в затвора.

Прибра се и на улицата срещна кмета бай Мирон.

Недялко се стъписа. Сега най-много да му каже да се маха от тук. В селището им не търпяха зложелатели и нарушители на реда, а той бе такъв. Нали затова бе зад решетките.

Кметът едва позна младежа. Недялко бе брадясал, отслабнал, а в очите му се четеше нещо гневно и язвително.

– О, здравей, Недялко! – каза кметът, като му се усмихна щедро. – Радвам се да те видя. Добре дошъл. Как си?

Недялко смотолеви объркано:

– Добре …

И продължи нататък по улицата.

Той съвсем не бе очаквал такова посрещане. …. Нещо се преобърна в него.

– Само за това си заслужава да оправя живота си , – каза си той.

Минаха години.

Недялко и бай Мирон се срещнаха в големия град. Старецът не го позна, но младежът не бе забравил бившия кмет.

Недялко го приближи, свали почтително шапката си и каза:

– Може би сте ме забравили или не сте ме познали, но ви спрях за да ви благодаря.

Възрастният мъж погледна мъжът, който го бе спрял, но така и не си спомни кой е. Отдавна се бе пенсионирал и оставил кметското място. Забравяше имена, а изглежда и физиономии.

Недялко му се усмихна:

– Когато излязох от затвора, вие ми казахте една добра дума. Не бях очаквал такова посрещане, но това промени живота ми.

За вас да поздравиш някого не е кой знае какво, но за друг това може да се окаже много важно.

Времето се бе стопли и слънцето щастливо се усмихваше на небето.

Дончо заедно с майка си излезе на разходка.

Когато вървяха край реката едно водно конче се блъсна в момчето и бездиханно падна на земята.

Сърцето на Дончо се сви. Той се наведе, взе в ръцете си пострадалото насекомо и започна ритмично с пръст да натиска телцето му.

– Какво правиш? – попита майката на момчето.

– Изкуствено дишане, – отговори Дончо, като продължаваше съсредоточено да извършва същото действие.

– О, мило мое момче, – усмихна се майката, – водното конче е много нежно. Твоята намеса няма да му помогне. Ако е още живо, може само да му навреди и дори да умре.

– О, мамо, аз съм виновен за смъртта му. Изпречих се на пътя му и то умря.

– Едва ли, – повдигна вежди майката.

– Да, но ако не бях го пресрещнал …..

– Водното конче само си е виновно. Когато лети трябва да гледа пътя, а не в смартфона си – и жената намигна на сина си.

Дончо погледна към майка си и се усмихна.

Времето постоянно се менеше. Вчера валя сняг, а днес капят капчуците. Хората притисната от проблемите си в ежедневието, като че ли не забелязваха това.

Станчо се връщаше от работа. Той забеляза, че край пътя бяха изхвърлили голяма камара пръст и строителни материали.

Върху купчината се боричкаха група деца. Те играеха една доста популярна игра – Върховният владетел.

Правилата ѝ са много прости, но и доста груби. Целта е да достигнеш върха, като отблъскваш всеки, който заплашва да заеме мястото ти.

Битката на върха не преставаше, защото достигналите до там искаха да свалят възцарилия се владетел и те да поемат властта.

Станчо се замисли.

– Тази игра се играе навсякъде, – каза си той, – в класната стая, в бизнеса, дори в спалнята. И тъй като мястото на върха е само едно, хората са склонни да се избутват и мачкат.

Представи си нерадостните картини, които изплуваха от спомените му.

– За да станеш владетел, някой ще пострада и той няма да е единственият, – усмихна се тъжно Станчо. – Нашата арогантност може да доведе, до разрушаване на брак, разделяне на приятели, раздори на сътрудници в офис……

Гордостта има висока цена, но не я плащайте.

По-добре приемете този съвет:

„Не мисли за себе си по-високо, отколкото трябва“.

Времето застудя и хората се изпокриха по къщите. Повечето стояха край печките и се грееха.

Минчо и Боньо се бяха събрали в близкото кафене и разговаряха тихо. Двамата бяха музиканти. Учеха в консерваторията.

Обикновено предмет на техните обсъждания бе музиката. Те спореха и доказваха едно или друго.

– По време на паузите няма музика, – твърдеше Минчо.

– Но в нея се заражда нова такава, – провокира го Боньо.

– Добре, нали когато има пауза, прекъсваме? – подкрепи твърдението си Минчо.

– Но това не означава, че мелодията е завършена, – изрази несъгласието си Минчо.

– Е, да! Може да се каже и така, – съгласи се Боньо, – но аз нямах предвид това.

– Забележи и в живота ни, – започна настървено Минчо. – Понякога се появяват болести, провалят се плановете ни. Блъскаме се, но всичко е напразно. Така се създава паузите в химна на живота ни.

– И какво следва? – попита предизвикателно Боньо.

– Започваме да се оплакваме. Гласовете ни спират и нашата партия отстъпва от универсалния хор, постоянно издигащ се към Твореца, – обясни набързо Минчо.

– Съгласен съм, – поклати глава Боньо. – Музикантите също продължават да координират с ритъм, без да спират да броят. След това правилно улавят следващата нота сякаш няма прекъсване на мелодията.

– Ето виждаш ли?! – тържествуваше Минчо. – За това трябва да научим определения план на Бога, за да не се смущаваме от паузите в мелодията му.

– Не бива да ги пренебрегваме или изпускаме, – въздъхна примирено Боньо, – защото ще се изкриви мелодията и ще се наруши ритъма.

– Ако следваме Бога, Той сам ще следи за размера, – тържествено обяви Минчо.

– Създаването на музика е бавен и мъчителен процес, особено ако се отнася за мелодията на живота ни, – добави Боньо. – За това трябва да се вслушваме внимателно, както в мелодията, така и да внимаваме в паузите.