Днес реших да изпеча една баница. Наредих корите, яйцата, сиренето и всичко както следва в тавата и тръгнах да върша нещо друго из къщи. Идвам след десет минути, отварям фурната …. Поглеждам внимателно вътре, но баницата я няма. В къщи съм сама. …….. Затварям фурната, след това внимателно я отварям. Няма я. Спомням си всички признаци за шизоврения, които зная. В главата ми звучи: „Чертичка, чертичка нарисувай. Лелята ги иска.“ За всеки случай отивам в стаята да се разсея малко……. Връщам се обратно, отварям фурната, няма я. Отивам към огледалото…..нямам никакви външни изменения.

Разсеяно набирам в Google: „баницата изчезна от фурната“. Разбирам, че не правя това, което трябва. Ощипвам ръката си, реакция има. Казвам си наум: „Ти си възрастна жена. Помисли добре, къде може да се е дянала?“

Представих си съседите привлечени от приятния мирис на печеното. Балкона е отворен. Излязах да погледна. Никакво движение не усетих. Отивам отново в кухнята, напълно объркана……… Представям си извънземни как лакомо поглъщат баницата ми….. Изпих една чаша вода, за да се успокоя и тръгнах към масата. А там……. ми се усмихва моята загубена баница…… Вратата е отворена…. Трябва да изляза да се поразходя.

В древни времена живели на земята двама души, които били много щастливи. Те бяха доволни от това, което имат и споделяли помежду си тази радост и щастие. Любовта им нараствала с всяка изминала година, и никой, и нищо не можело да я разруши.
Веднъж прочели в една много стара книга, че някъде на края на земята имало необикновенно щастие. На това място небето се целувало с земята.
И те решили непременно да намерят това място.
Пътят бил дълъг, пълен с препядствия. Те загубили представа за времето, но не се предавали и вървели.
И когато съвсем останали без сили, те видели врата, описана в книгата. Тук се намирало най-голямото щастие, целта на надеждите и търсенията им. Били притеснени, но почукали на вратата и тя се отворила. Хванали се за ръце и тихичко влезли.
И какво ведели? Те се намерили в своя дом. В края на дългият си път те достигнали своя дом.
И тогава разбрали:
Мястото, където небето целува земята, това е мястото, където хората се целуват.
Мястото, където небето докосва земята, това е мястото, където ръцете на влюбените се допират.
Мястото, където небето отваря очи, това е, когато хората откриват един на друг своите чувства.
А мястото, където цари неповторимото щастие е мястото, където хората се подкрепят взаимно и правят любимия до себе си щастлив.

Живял някога един еврейски учител Нафтали. При него често идвали за съвет.

Веднъж на вратата му почукал един човек на средна възраст, респектиращ на вид.

– Учителю, – казал той, – вие знаете Тора като никой друг. Вземете ме за свой ученик, искам да изуча Светото писмо.

– Махай се! – сърдито му извикал Нафтали. – Не уча на Писанието такива като теб. – и затръшнал вратата пред него.

Жена му останала изненадана:

– Защо му отказа? Ти обучаваш толкова много, а той изглеждаше порядъчен човек.

– Той не се нуждае от Тора, – отговорил Нафтали. – Ако го науча на Свещеното Писание, той ще се скрие зад него, като мишка в дупка и ще използва знанията си, за да изяви своето превъзходство над другите Той не е готов.

След известно време на вратата му отново се почукало. Това бил млад човек с благородна външност.

– Извинете за безпокойството, тук ли живее учителят Нафтали? – казал той. – Търся знание, светът е така несправедлив и аз искам да го променя. Вземете ме за свой ученик.

– Сбъркали сте вратата, – отговорил равинът. – Тук такъв не живее. Съжалявам.

Жена му го попитала:

– Какво не ти хареса в този? Той иска да направи най-доброто.

– Тези, които се опитват да изменят света, не го познават добре и само ще му навредят, – отговорил равина. – Не разбират какво правят. Разрушават, но не могат да създават. Той не е готов.

След няколко дни отново някой почукал н вратата. Това не бил млад човек и нямал интелигентен вид. Когато видял равина, той се примолил:

– Рави, бихте ли ми помогнали в моята беда? Вижте, аз съм глупав и нищо не разбирам. Има ли лекарство за такава болест?

Зарадвал се равинът, прегърнал новодошлия и го въвел в дома си:

– Влез, – казал му той. – Ти си готов, тебе ще те уча.

Това е най-удивителното творение в природата, намиращо се край нос Перпетуа в американския щат Орегон.

По време на прилива водата започва да се влива в него и създава невероятна красота и сменяща се тайнственост. По това време кладенецът Тора изглежда като истинска врата към подземния свят.

Орегон е планински щат и е разположен на северозапад в САЩ. Поради местоположението си в крайния запад, Орегон още се нарича щата на залязващото слънце. Пътешествайки по крайбрежието на Тихи океан там може да се любувате на прекрасния залез.

На територията на Орегон се намират множество езера най-дълбокото, от които е Крейтер достигащо дълбочина 589 метра.

Едни от най-често срещаните обитатели по крайбрежието са морските звезди.

Кладенецът Тора е доста популярно място сред фотографите, но там е много опасно. Необузданите вълни могат само за миг да потопят в бездната невнимателният търсач на приключения.

По време на отлива можете да се приближите до кладенеца, но след няколко минути…..кладенецът Тора приема своя обичаен, загадъчен и опасен вид.

По време на прилива големите вълни изхвърлят вода от Тора, разпилявайки я на милиони пръски.

Вливащата се в бездната вода запечатва дълготрайно и запомнящо се впечатление.

Много ѝ провървя в живота. Мъж красавец, грижовен и във всичко добър. От пет години вече бяха женени, а не можеха да се наситят един на друг. Такъв мъж знае как да угоди на една жена.

Тази неделя изобщо не излязоха от леглото. Нямаха в момента нищо друго за ядене освен един останал от вчера крем. Поомазаха се, но сладкото не щеше да влиза в гърлото им.

Изведнъж той скочи и каза:

– Мила, нима това е храна? Бих предпочел пържени картофи с месо и домати, допълнени от гърдите ти за закуска.

Тя разбираше мъжа си от половин дума и бързо приготви това, което той искаше.

Продължиха да пируват в леглото. Той омете всичко от чинията. Навсякъде беше напръскано с доматен сок, а малка част от него се стичаше от устата на мъжа. Награби пърженото телешко, обилно го напои с кетчуп и почти го нагълта…

На вратата се позвъни. Той надяна панталоните си и отиде да види кой е. Тя гневно изропта и си помисли: „Навярно е пак съседката. Тази нахална жена…
Събира клюки и ги разпространява, в това се състои целият ѝ живот. Двама мъже избягаха от нея…“

Тя наостри слух да чуе какво става на вратата. Да, не беше се излъгала, леля Ваня беше. „Старата вещица пак е надушила нещо!“ – засмя се тя.

– Свърши ми солта, бихте ли ми услужили с малко? – гласът беше мазен, а навярно се опитваше да погледне и вътре. – А къде е твоята? Какво прави? ….. Какво дъфчеш?…. Явно сте позабогатели! Я, виж какъв залък си налапал?!

Младият мъж невъзмутимо отвърна:

– От моята жена си похапвам. Да знаеш колко е вкусна само! Ела да видиш бурканите в коридора. От нея си направих яхния.

Жената избяга на стълбите и започна да крещи:

– Хора! Тук има канибал! – тя прегракна, но започна още по-силно да крещи, – Хванете го, той яде… – задъхвайки се тя не можеше да довърши фразата.

Съседите излязоха навън. Хванаха младия човек и го вързаха.
Съпругата му навлече в бързината един халат и надникна от вратата, за да види какво става. Мъжът ѝ бе целия омазан с кетчуп, сякаш беше облян в кръв.
Някой от живеещите се уплаши сериозно и побърза да се обади в полицията.

Когато двама униформени дойдоха и разбраха какво се е случило, едва се въздържаха да не се разсмеят. На леля Ваня ѝ стана обидно. Как могат да се шегуват така с нея, та тя е възрастна жена?! За това накара полицаите да
отворят всичките буркани със свинското в коридора, като упорито настояваше:

– Ами ако е заклал някой друг човек и го е консервирал в буркани?

Дълго време съседите избягваха младия мъж по стълбите. А той, когато ядеше месо в къщи все се шегува:

– Мила, не мога да те доям, мога ли да те поделя с леля Ваня?