Курс за обучение на тема „Как да печелим приятели и да влияем на другите“ бе в разгара си.

Млад бизнесмен заявяваше пред събралата се публика как той прилага принципите на дисциплината по време на среща с потенциален бизнес партньор.

Всичко изглеждаше изключително.

– Аз точно изпълнявах всичко, за което ми разказваха, – добави той. – Топло ги поздравявах, усмихвах им се и ги питах как върви бизнеса им. Слушах внимателно , за какво ми говори той. Напълно се съгласявах с мнението му и постоянно казвах, че го считам за прекрасен човек. Той говореше за себе си повече от час. Накрая, когато се разделяхме, аз разбирах, че съм придобил приятел за цял живот.

Публиката аплодира.Когато аплодисментите затихнаха, говорителят каза озадачено:

– Ако знаеше с какъв враг се е сдобил той!…

Акулата е един от най-опасните врагове на човека, този мощен хищник с остри зъби не отказва да вкуси човешко месо. Но може ли този ужасен людоед да ни бъде приятен в чинията. Ядат ли се акули?

В човешкия мозък здраво се е вкоренило отвращение към тази голяма риба, поради множеството ѝ нападения на хора. В продължение на векове в много култури по света има табу срещу използването за храна на животните людоеди.

Но не на всички народи е неприятна мисълта за парче акулско на масата. Жителите на Корея, Китай и Япония, които са край морето. ядат акулско месо стотици години. С не по-малък апетит хищните риби се употребяват и в Океания.

Акулите ги солят, пържат, печат, опушват и мариноват. Варят супа от плавниците на акулата. Правят и консерви от нея. Месото на акулата е много вкусно и нежно.За храна са подходящи всички видове акули.

В месото на много от тях се съдържа голямо количество урея, но при предварително накисване или многократното варене, неприятния мирис на амоняка изчезва.

Жители на развитите страни си мислят, че употребата на акулско месо е започнало през 20 век, когато предразсъдъците по повод на людоедството леко  са отстъпили.

Една от малкото цивилизовани страни, където открито ядат акули е Австралия. По крайбрежието ѝ има много от тези хищни риби. И сега вековните врагове на австралийците внушават не ужас, а предизвикват засилване на апетита.

Местните майки са разбрали, че акулското месо почти няма кости и може да се дава на деца.

В други страни от акулите също не се гнусят, но често ги дават за други промишлени риби – есетра, камбала, треска, или змиорка.

В Норвегия са се научили да съхраняват дълго месото на акулата, от там го продават в страни от Европа като Англия, Франция, Германия, Дания, Швеция и др.

Интересът към акулите расте навсякъде по света, сега те се смятат за питателна, полезна и достъпна храна.

Йожен Дьолакроа е френски художник и график, водач на романтичното направление в европейската живопис.

„Свободата води народа“ е една от най-популярните му творби.

Дьолакроа е създал картината по мотиви на юлската революция през 1830 г., сложила край на режима на Реставрацията на монархията на Бурбоните.

След многобройни подготвителни скици на художника са му били необходими само три месеца, за да нарисува картината. В писмо до брат си Дьолакроа пише: „Ако не мога да е сражавам за Родината си, то бих искал да пиша за нея“.

В центъра на картината е изобразена жена, представяща Свободата. На главата си тя има фригийска шапка, древен символ на революцията. В дясната си ръка държи флага на републиканска Франция, а в лявата оръжие.

Оголената гръд символизира самоотвержеността на французите в този момент, които с „голи гърди“ вървят срещу врага.

Около Свободата са изобразени работник, буржоа и подрастващ, които символизират Братството и Равенството на френския народ по време на юлската революция.

Вера реши да обучава сама сина си у дома, нали вече разрешиха домашното обучение.

През миналата година Вера научи Митко да пише буквите. Подобно на повечето момчета синът ѝ не седеше на едно място. Потича, подскача и едва тогава отиваше до масата, за да напише някоя буква.

„Как да го заинтересувам и да събудя интереса му – помисли си Вера. – Иска ми се да бъде по активен в обучението“.

Изведнъж ѝ дойде интересна идея и тя реши да я приложи.

Ето какво бе измислила.

В началото на всеки ред тя рисуваше рицар или богатир, а в края дракон или злодей-разбойник. Тези фигури тя изобразяваше съвсем схематично.

Вера каза на сина си:

– Когато напишеш един ред, той е мост над пропаст и чрез него рицарят може да се добере до врага, да се пребори с него и да го победи.

Митко я гледаше с широко отворени очи. Тази история много му хареса.

В крайна сметка се получи желаният резултат.

Синът с увлечение започна да изписва буквите, а след това дорисуваше недостигащите елементи от сюжета.

С течение на времето, когато Митко усвои буквите, интересът му към тази игра спадна. Обучението отново започна да го отегчава. Не му беше интересно да пише отвлечени думи и фрази.

Един ден Вера предложи на Митко:

– Започни да пишеш писма на своите приятели, а може и на братовчедите си.

Митко бе във възторг от тази идеята  и веднага се хвана за работа.

През тази година той изпрати много писма.

Навярно тук помогна и романтиката на самото изпращане на писмата.

Първо трябваше да се отиде до пощата. Второ бе необходимо да се залепят марки на плика. Трето писмото тържествено се пускаше в кутията, а накрая се нетърпение се очакваше да се получи отговор.

Митко бе нетърпелив. Понякога по два пъти и повече изтичваше до пощенската кутия, поставена на входната врата, за да види, дали някой не му е писал.

Така Митко се научи да пише.

По време на Първата световна война гълъбът Cher Ami станал приятел на войските. Той доставил 12 важни съобщения в Франция.

Но най-значителната мисия на този гълъб било доставянето на съобщение през октомври 1918 г.

По това време повече от 500 войника се оказали в плен в тила на врага, без храна и боеприпаси. Командирът се страхувал, че съюзниците при бомбардировките могат да ги улучат, за това решил да ги предупреди за местонахождението си.

Първите два гълъба били свалени, но Cher Ami успял да премине и доставил съобщението.

Обстрелът бил спрян, отрядът бил спасен, а гълъбът получил медал за храброст.

След смъртта му през 1919 г., тялото му било запазено и поставено в Смитсъновия институт.